“#НаЖивоОтСофия” – Александър Шпатов

NaJivoOtSofia-coverКогато за първи път чух заглавието на “#НаЖивоОтСофия”, ми прозвуча като някакво ТВ предаване,в което добре изглеждаш мъж около 30те, среден на ръст, със зелено-сиви очи (или поне така мисля) и с бира в ръка (позовавайки се на корицата) ни разказва с някакъв особен плам какво точно се случва в София, на живо от центъра на събитията така да се каже. Не мисля, че съм много далече от истината – всеки, който познава Александър Шпатов, поне веднъж през живота си е засядал с него на пейка, я на Кристал, я на Народния, и с бира в ръка е слушал истории, истории, истории. Като типичен писател (предполагам) Александър Шпатов рядко казва нещо с малко думи, ако може да го каже с много. Но в “#НаЖивоОтСофия” той е стегнат, всяка дума си е на мястото, няма излишно изречение или параграф. И ако за момент забравим, че четем това от книгата, като нищо си седим с Шпатов на най-далечната пейка на Кристал и той сериозно и задълбочено ни обяснява защо трябва да обичаме своя град. Нещо, което доста често забравяме.

Идеята, доколкото аз поне знам, се заражда около протестите миналата година. Шпатов, когото “дъвката, че София не е България” (тук неточно цитирам самия автор), докарва до тиха (и не толкова тиха) ярост, взима нещата в свои ръце и година по-късно ни представя сборника на нашия живот – на всеки който е обичал, плакал и живял в София. А може би идеята се е зародила още от преди – София е непрекъснат персонаж в разказите на Шпатов и горко на момичето, което се опита да открадне сърцето му – той май вече го е дал на тази въпросна София.

Въпреки че бях чела около половината разкази под един или друг формат, реших да се придържам към подредбата и да открия за себе си идея в нея. Пък и винаги съм виждала сборниците като един вид роман – с различни персонажи и различни истории, но в крайна сметка водещи ни към една главна идея, която за всеки е различна, а за автора най-вече. А никой не чете главите на роман в избираем ред, нали?

Отгръщайки първата страница на “#НаЖивоОтСофия” е все едно виждаш табелата “София” след 10-ина дни на морето или пък се сблъскваш лице в лице с пословичната българска учтивост, когато лелката/чичкото зад гишето ти казва: “Абе личната карта бе!” Оттам нататък е един водовъртеж от емоции и случки, които само един истински софиянец (да не изпадаме в спорове какво е това животно и има ли почва то у нас) може да усети. Шпатов ни прекарва през жълтите павета, Славейков, НДК, Младост, Народния, Крисал, Микстейп, Мтел, Петте кьошета и къде ли още не (тези места за мен са по-скоро близки познати; истината е, че нямам идея къде има и няма кавички, ама предното обяснение звучи по-добре). И навсякъде са тези персонажи и тези места, които ни карат да обичаме София – пък била тя и мръсна, и тъмна, и мрачна, и опасна.

Всеки би трябвало да може да открие нещо за себе си в този сборник. За моя радост аз открих любимия си Шпатовски (май тази дума не звучи особено добре…) разказ “Момиче от София”, но също така открих “Задържане” (много близко до първото място), “Вероятности” (тази история съм я чувала от автора с цел да ме убеди, че Бог съществува; не успя), много любимият “Принцеси от Славейков”, който наскоро излезе в “Гранта България”, странният “Тоалей” (който всеки път ме забавлява), един разказ, в който читателят е и главен герой и съавтор (единственото, което му е нужно са няколко бири, свободна пейка и слушатели), и други, но нека не издаваме всичко. Понякога си мисля, че Александър Шпатов и след 50 години ще седи на Орлов мост и ще ти разказва за първата му и единствена любов София и за живота им заедно. И за онова време с първите целувки някъде на Лилиите в Борисовата, и за еди-кой-си купон, или пък за помниш-ли-онзи-път-когато…

Още от Шпатов: 

“Разкази под линия”

“Календар с разкази”

 

Иран: “Моята орис” – Паринуш Сании

moiata-oris-parinush-sanii

Всичко, което исках, постигнах един ден, когато вече не го исках!

“Моята орис” може спокойно да бъде и “Нашата орис” или по скоро “Тяхната орис”. Защото това е историята на повечето жени родени и израстнали в ислямска държава. Защото това е един от малкото случаи, в които думата е дадена на жената – това така нисшо и контролирано същество според Исляма. Защото в “Моята орис” Паринуш Сании с прости думички и истории разказва за цялата болка и за цялата несправедливост, която идва с раждането на едно момиче. От явното съжаление на родителите, че тя не е той (въпреки че от чисто практична и репродуктивна гледна точка жените са точно толкова необходими колкото и мъжете), през задължителното омъжване за някой абсолютно непознат, до посвещаването на целия живот на децата и съпруга, до момента, в който дори и децата не жалят собствената си майка. Забранявана два пъти от режима в Иран, “Моята орис” все пак става една от най-популярните книги и е преведена на няколко езика. Наскоро авторката даже беше в България, но аз както обикновено със закъснение откривам добрите автори (така изпуснах и Керет), така че ще се задоволя да пиша все едно съм я срещнала.

Паринуш Сании заминава за Щатите, но се връща през 1979, когато избухва известната Ислямска революция. В своя роман авторката обхваща пет бурни десетилетия от иранската история през очите на една обикновена жена, която упорито и без особен успех се опитва да се бори срещу нормите. Масуме е нормално младо момиче, което се увлича по учението, въпреки неодобрението на майка си и братята си. Единствено (изненадващо) баща и я подкрепя, но тя губи и тази своя опора, когато се влюбва. Няколко погледа и съвсем невинен разговор между момче и момиче в Иран са равносилни на престъпление. Масуме е принудена да забрави своята любов към скромния аптекар Саид, бита е от семейството си и накрая е омъжена за човек, когото среща в деня на сватбата. Последват трудните години на иранското съзряване, от което съпругът (в крайна сметка сравнително приемлив) е важна част. Масуме не изоставя мечтата си да завърши висшето си образование, но измежду децата, съпруга и неговите политически пристрастия това става все по-трудно.

“Моята орис” звучи като вика на всяка една иранска жена, която не желае повече да бъде предмет или жертва. Това е опълчването на по-слабия пол, който иска равен достъп до обучение и работа, и който желае да се омъжи по любов а не по задължение. Докато Иран се бунтува срещу шаха и се опитва да установи една нова система (чиито идеали естествено са съвсем различни от резултата), една жена се опитва да се опълчи първо срещу семейството си, после срещу съпруга си и накрая срещу децата си. И почти винаги губи. Целият си живот Масуме прекарва в служба на другите – и когато на стари години очаква разбиране от своите деца, тя не го получава.

“Моята орис” е простичката история на един живот изживян в подчинение и страдание. Масуме има своите щастливи моменти, за които обаче се бори дълго и после плаща още по дълго. Паринуш Сании вдига завесата покриваща иранската жена, за да покаже на Запада без грим и украса каква всъщност е съдбата на една жена в ислямска държава. А тази съдба не е никак лесна и завидна.

Любими цитати: 

Всеки ден си казвах, че го обичам повече от предишния, че просто е невъзможно да обичаш някого толкова, но на другия ден отново откривах, че може да се обича повече.

***

Проумях, че нито упреците, нито похвалите на хората имаха някакво значение.

***

Никой не ни иска заради самите нас, а заради себе си.

Norway: Hunger – Knut Hamsun

hungerI will exile my thoughts if they think of you again, and I will rip my lips out if they say your name once more. Now if you do exist, I will tell you my final word in life or in death, I tell you goodbye.

Knut Hamsun’s Hunger was recommended to me by a very good friend, whom I never associated with reading. I started reading it at one of the most difficult times of my life a couple of months ago and suffice to say, it’s not the book that will help you get up. It’s probably the book that will convince you that life is pretty much awful and hardly worth the trouble of living. So i threw it away for a time when I might be more stable to adequately appreciate it beyond the This book is so depressing it makes me want to kill myself type of attitude.

Knut Hamsun must be read for at least two reasons – he won the Nobel Prize for Literature in 1920 and he was a strong and outspoken supporter of the Nazi regime and Hitler himself. Disregarding the latter (or at least attempting to separate distinctly the writer from the human being) Hamsun possesses an immense talent and a vocabulary good enough to make you lose your mind.

In his powerful somewhat autobiographical novel Hamsun follows the slow alienation and obsession of an unnamed male character living in Oslo. The man is an aspiring author to be (much like Hamsun before his debut in 1890 precisely with this novel) but is somehow unable to adapt to life. The young writer struggles to achieve self-discovery and its ultimate artistic expression but fails every time, even worse than the time before.

It was extremely painful to read Hunger. Beyond the actual, physical hunger of the main character, there was a more painful despair and strive for self-destruction. The novel goes beyond the insanity of an unsuccessful young writer – it goes on to explore that particular time of one’s life when you are thrown into adult life and you realize you not only have to work to survive, but you might be actually forced to exchange your time and ideals for money. And food.

The protagonist of Hunger acts more like a child than like a grown up man. He refuses to accept the rules of the game. In his idealistic mind he can write about whatever he wants to and be celebrated about it. In his idealistic mind the woman he loves will love him back despite of his poverty and alienation. Hamsun paints an unforgettable portrait of a man driven by forces beyond his control to the edge of self-destruction. The feelings of anger and frustration are almost palpable in a man who doesn’t know how to live life and whose irrationality and instability cause his ultimate destruction. It’s difficult to survive in a world when you don’t play by the rules. Hamsun’s Hunger I would assume is the author’s rebellion against the rules. His ultimate struggle to live the way he wants to without confirming to society’s rules. I know for a fact this doesn’t work – you either adapt or you die. Thanks, Darwin.

The Rothschilds. A Family of Fortune – Virginia Cowles

81gYnaOHxeL._SL1500_The times never move without the Rothschilds, for the Rothschilds always move with the times. 

The first time I went for an interview in Rothschild in London more than two years ago I had memorized a few phrases every banker to be has to memorize. It is a bit ironic that I know what I must say and they know what they must hear and yet both parties participate in this self-inflicted circus because this is how the real world works. I distinctly remember my catch phrase: I believe that working in an institution with more than 200 years history of banking will prove to be very beneficial for my future development. A sentence full of grand words that mean absolutely nothing.

More than two years later upon joining Rothschild as a full-time analyst (slave) I knew more about investment banking but was still as ignorant as before about the history behind the Rothschild family. One of the many, many, many introductory events was a tour of the Rothschild archives. It’s funny how I spent nearly 10 months in the building on New Court, always asking myself while having a cigarette outside what is this building opposite the entrance and yet I never pursued my curiosity beyond those five minutes of nicotine-induced thoughts. Finally, as full-time analysts and bankers to be we were proven (somewhat) worthy to be introduced to at least the entrance room of the massive Rothschild archives that span more than 200 years of turbulent history. As a book addict, I instantly went around the bookshelves, smelling and touching the old books under the scrutinizing look of the man responsible. I am usually a quite reserved person but when it comes to literature the thong is faster than the brain and soon I was investigating which the best, best, best book about the Rothschilds is. Four days later and 5 pounds poorer (4 of which for postage, thank you very much, Great Britain) I was in possession of a dusty and worn-out novel that might as well have been as old as the Rothschilds themselves.

Like every wealthy and old family the Rothschilds are surrounded by numerous rumors and unconfirmed stories. From the idea that they control the world through their vast wealth (still not proven) to the story that they knew the outcome of the Waterloo battle before the British Government (true) they are one of the most hated and admired families alive. Back in the 18th century an uneducated Jew of the name of Mayer Rothschild living in the poor ghetto of Frankfurt set to conquer the merchant and banking world. For me it was quite a revelation that Jews were as hated and deprived back then as they were during Nazi time, which understandably adds to the admiration for the old Mayer, who managed to rise above the persecutions and restrictions and form one of the most wealthiest and powerful families ever. And I am not just saying that because I work there.

His five sons were strategically sent to the five banking capitals of the world at that time: London, Paris, Vienna, Naples and Frankfurt. The rest is a history of the constant interaction between the Rothschilds and whatever was happening in Europe at the time. They were involved in the opposition against Napoleon, they provided financing for numerous armies fighting the French emperor, they supported the Jews in establishing their new-found state of Israel, they participated both physically and financially in both World Wars. Any important political or social development in Europe was ultimately connected to or influenced by the Rothschilds in some way. Numerous generations continued the legacy of old Mayer and his five sons, establishing the Rothschilds as the most prominent bankers of the 19th century. Due to various reasons three of the branches (Naples, Vienna and Frankfurt) ultimately closed, but the supremacy of the French and British Rothschilds is evident up to this date.

Every morning at precisely 9 am I enter Rothschild’s building on New Court, a place they have occupied for nearly 200 years and basically are refusing to leave. While waiting for the elevators (which take unusually long time to arrive) I always look at the painting of a middle-aged 19 century guy with a shrewd yet somewhat intimidating face. Nathan Rothschild, the founder of the British dynasty and supposedly the smartest of Mayer’s sons is the man responsible for the fact that I will be working 16+ hours. Jokes aside, Nathan of London and James of Paris set the ground works for the development of the two most powerful branches. They also produced an indefinite amount of sons, most of which were named Nathaniel, Edmond or Lionel, which by page 200 of the book makes it absolutely impossible to keep track of who is who. Add to that the fact that the Rothschilds love marrying themselves, so a man is a woman’s husband, uncle, cousin and whatever at the same time. At some point I gave up trying to make sense of the complicated Rothschild family history and attempted to focus on their achievements. Which also proved to be futile because apart from bankers they were scientists, art collectors, racers, botanists, horse breeders, religious Jew supporters, etc, etc.

So far it seems as if the Rothschilds were one of those blessed 1900s families, who only produced men. No, they were not. But as per old Mayer Rothschild’s legacy all females that married outside of the family were to be excluded from the family dealings. As per the laws back then when a woman married she surrendered all of her rights to her husband. And old Mayer insisted on having only people bearing the name of Rothschild involved in the business. So women were left to be great entertainers, great hostesses and of course great beauties. This started changing in the middle of the 20 century, at the time when the Rothschilds decided that maybe it would not be the end of the world if people not blessed with the name Rothschild become partners in the firm. I am proud (um…) to say that out of nearly 30 people joining the office this year, there are 7 or 8 females. None bears the name of Rothschild, though.

Even though I understand that Virginia Cowles’s account of the Rothschild family history might be slightly positively exaggerated, I still found it an extremely engaging and entertaining read. Whatever the little tweaks and tricks were, you can never completely make up a history. And what stands is that the Rothschilds were involved in ultimately every major event in European history from the 1800s onwards. They may have benefited from speculations and bribes, but they certainly contributed to the development of banking, society and science. One of them even corrected a mistake of the famous Einstein, who subsequently thanked him for that. I think this will keep me warm at 4 am while I am doing comps. Nathan never had to do comps, I would imagine.

Bhutan: The Circle of Karma – Kunzang Choden

downloadOur stories are so similar and yet so different. Everything happened because we are women. You loved a man and suffered. I hated the man and suffered.

Back to basics or in other words back to books from remote places that only a few have thought about reading and only a few are planning to read in the future. Which is a shame, of course. My latest conquest comes from Bhutan in the form of a woman’s journey from a poor and uneducated village girl to a well-respected religious woman. The Circle of Karma by Kunzang Choden is notable for it was the first novel to be written in English by a woman in the small Himalayan nation of Bhutan. As with most of the countries from that part of the world, I knew next to nothing about Bhutan. However, I was in for a big surprise as to how underdeveloped the country was in the 1950s and how uneducated and repressed women were.

The story follows the simple and uneventful life of Tsomo – the uneducated daughter of a priest in some unnamed village of Bhutan, who dreams of studying religion alongside her brothers. Even though it’s the 1950s and Bhutan is supposedly in the process of government regulated modernization, Tsomo’s place is as far away as possible from the books and as close as possible to the kitchen. The young girl attempts to follow in her mother steps and to be a good housewife and wife, but her heart aims at higher achievements. As we all know, tragedy never travels alone so when her mother dies, her husband leaves her and she has a miscarriage, Tsomo is forced to leave the safety of her home for other adventures. Her mysterious illness makes her unattractive to men, which turns out to be both a blessing and a curse. Working various jobs and travelling throughout Bhutan and India, Tsomo begins to understand more about herself as well as more about repressed women in general. The relationships she forms with other women in a similar situation as herself paint a picture of an entire generation of socially and politically suppressed females, who struggle to position themselves in the world.

The novel follows easily with a solid and nearly static representation of Tsomo’s experiences. The events unravel slowly, a bit like life itself and the language is far from exceptional. Yet, the power of The Circle of Karma lies not only in its revolutionary nature but also in its attempt to introduce the rest of the world to the ritual and rural life of 20 century Bhutan. The traditional gender roles, in which women are regarded as inferior to men, begin to change as men start gaining more economic power and new forms of sexism emerge. In the turbulence of these times Tsomo encounters more problems and betrayals, which prompt her to attribute all of her misfortunes to her bad karma. And indeed, she begins her life by stealing another woman’s husband only to find the same thing happening to her. And yet, all of her life she has dreamed of being involved with religion and her slow and rather painful journey finally renders her that dream.

In terms of literary qualities The Circle of Karma has little to offer. But in terms of quantity, it is a brutal and honest account of what it really means to be born deprived of any opportunity for personal development and of any chance to follow your dreams.

Гърция: “Мидълсекс” – Джефри Юдженидис

20100329_0100От една страна искам да прочета толкова много книги, а от друга – да се придържам към предизвикателството да прочета по една книга от всяка държава в рамките на две години. Понякога (и напоследък доста често) тези две цели са в непрекъснат конфликт една с друга, което налага нуждата от малко адаптация и съвсем малко cheating. Така се случи с “Лиричните клоуни” на великия Ромен Гари, така ще се случи и сега с “Мидълсекс” на Джефри Юдженидис.

Смятам, че Джефри Юдженидис и неговата наградена с Пулицър през 2003 “Мидълсекс” са обоснован избор за Гърция. Както се забелязва от името, Юдженидис не е потомък на подписалите американската конституция – неговите предци са избягали (или просто са се преместили) по някое време от Гърция в Щатите, което го прави поне малко грък. Второ, въпреки че действието се развива основно в Щатите (и по-точно Детройт), така наречената завръзка започва в началото на 20ти век в едно малко селце почти разрушено от гръцко-турските размирици. Забранената любов между двама души се заражда именно сред разрушените сгради, разглащите се трупове и множеството болести, а бягството в Щатите им позволява да заличат миналото си и да сътворят заедно бъдещето си.

Със своя мащабен епос Юдженидис поема голям риск и се впуска в една малко засягана и доста отбягвана тема в литературата (изключваме научните трудове, разбира се) – а именно сексуалната идентичност. Широко разпространено е разбирането, че полът се определя от външните и вътрешните полови белези, които от своя страна определят дали ще бъдеш отгледан като момче или момиче. В редките случаи, обаче, когато бебето е родено с мъжки и женски полови белези (представете си неразвити тестиси и/или пенис) кой решава каква е половата идентичност на хермафродита? Трудно е да се каже на родителит, че детето им няма точен пол – в повечето случаи полът, който доминира, е избран, и детето е отгледано по този начин. За съжаление нашето тяло е много по-сложно отколкото можем да си представи – и доста често хормоните взимат свое решение, което не се съобразява с решението взето от лекарите или родителите.

Такъв е случаят и на Калиопа (а по-късно Кал). Джефри Юдженидис проследява формирането на тази така проклета пета хромозома, заради която малката Калиопа се ражда с вагина и закърнели тестиси. От забранената любов на баба и и дядо и, през също толкова забранената любов на майка и и баща и, тази хромозома пропуска брат и Чаптър Илевън и се спира на малката Калиопа. Отвъд проблема за придобитата и наследена сексуалност, обаче, “Мидълсекс” е завършен шедьовър, който проследява промените в Щатите през 20ти век. От индустриализацията, през преследването на американската мечта и до борбите за пълноправие на афро-американците, романът надхвърля личното и семейното, за да обхване общочовешкото. Така Юдженидис проследява паралелно мащабните промени на една нация и мащабните промени у една тийнейджърка. Накрая въпросът на индивидуално и колективно ниво е един и същ – до каква степен имаме право да избираме кои и какви да бъдем и до каква степен това е предопределено от семейството и произходът ни?

Любими цитати: 

Исторически факт: хората са престанали да бъдат човешки същества през 1913 година. Тогава Хенри Форд сложил автомобилите си върху въртящи се цилиндри и накарал работниците да следват скоростта на поточната линия. Отначало те се разбунтували. Цели тълпи напускали, неспособни да приспособят телата си към новото темпо на епохата. Но по-късно адаптацията се осъществила – до известна степен всички сме я наследили и затова така лесно боравим с джойстикове и дистанционни, с такава лекота извършваме всевъзможни повтарящи се действия.

***

Още от ранна възраст бяха наясно колко безполезни са книгите и затова не си губеха времето с тях. Докато аз и до днес упорито вярвам, че тези черни знаци са по-важни от всичко, че ако продължа да пиша, може би ще успея да затворя в буркан дъгата на съзнанието.

***

Още по онова време “великите книги” ми въздействаха, безмълвно ме подтикваха да преследвам най-безплодната човешка мечта, мечтата да напишеш книга, достойна да застане сред тя, да бъде сто и шестнайсетата велика книга с още едно дълго гръцко име на корицата: Стефанидис. В младостта си хранех велики мечти. Днес вече съм се отказал от всякаква надежда за дълготрайна слава или литературно съвършенство. Вече нямам амбицията да напиша велика книга, стига ми такава, която независимо от недостатъците си, да остави описание на моя невъзможен живот.

Литва: “Лиричните клоуни” – Ромен Гари

imagesПонякога си мисля, че за да ме харесаш трябва да боядисам лицето си, да сложа голям червен нос на носа си, да си купя цветна перука и да те разсмивам, докато не можеш да си поемеш дъх. Понякога си мисля, че единствената роля, с която мога да те спечеля, е на клоун – винаги усмихнат, но някак си плашещ. Облечен в ярки цветове, но с очи, които излъчват неимоверна тъга. Създаден е, за да забавлява, но някак си накрая отблъсква и плаши хората. Един лиричен клоун, чието място в света така и не е изяснено – уж се смее, а пък сякаш плаче.

Много исках да прочета “Лиричните клоуни” на Ромен Гари и се чудех по какъв начин да впиша автора в своето четене на света. Французин (вече съм чела нещо от Франция), евреин (и от Израел съм чела), но роден в Литва. Ето я моята сламка, за която ще се хвана и ще успея без угризения да навляза за първи път в света на Гари. Без никакъв свян откраднах книгата от един приятел. Не само я откраднах, но и я пренесох на 2,000 километра и не знам дали той се надява да си я получи обратно, но аз засега нямам намерение да му я връщам. Зачетох се. Както се казва, много бавно и много славно. Не бях чела Гари, не знаех кой е той, не знаех и коя е Джийн Сибърг. Знаех само, че нещо ме влече към тази книга. Дали заглавието, дали корицата, дали простото усещането, че може би не само ще ми хареса, но и ще се влюбя в нея.

Хората, които ме познават добре, знаят, че има една книга, един автор и един цитат, които ще препоръчвам винаги и винаги. “Любов по време на холера” на Габриел Гарсия Маркес за мен винаги ще бъде най-прекрасната книга, която съм чела. Не казвам най-добрата (нито най-великата), защото за всеки читател тези абстрактни понятия значат различни неща. Най-прекрасната, най-истинската, най-чувствената книга за мен, с най-силните думи, които аз самата някога съм прочитала в роман (а и където и да е):

Ще ме е яд да умра само заради едно – че няма да е от любов. 

Мога да напиша цяло есе на темата защо този цитат толкова ми харесва. Но няма. Защото: 1) понякога се отплесвам и пиша много дълги ревюта; 2) този блог не е за мен, а за книгите около мен; и 3) ако някой иска час и половина лекция по темата, с удоволствие ще му я изнеса. Защо говоря за Маркес и неговата болестна любов? Защото колкото и да чета, колкото и цитати да преписвам и колекционирам, досега не съм попадал на някой, който дори да се доближи до Маркес по гениалност и чувственост. Докато не прочетох Ромен Гари. Не ме разбирайте погрешно, той не успя да засенчи Маркес. Но ме спечели с това, че стигна много, много близо:

Колкото до вечността, драги мой, тя може само да си мечтае да има кожа на жена, ръка на мъж, човешки усни, тя е тук, огромна, празна, безсмислена и попитайте я какво не би дала, за да се превърне просто в целувка. 

И оттук (а може би дори преди това) Гари ме спечели. Беше от моята кръвна група, от кръвната група на Ремарк, Фитцджералд и Маркес (Светата Троица за мен). За някой може би четиримата нямат нищо общо – за мен са един човек прероден в много. И в мен самата. От доста време насам смятам, че единствено глупавите хора могат да бъдат щастливи. Умните в най-добрия случай са просто доволни. Звучи ужасно, но нека обясня. Смятам, че животът, който живеем и светът, който населяваме, сами по себе си са отвратителни. И за мен единствено посредственият човек с мозък с размер на фъстък може да бъде щастлив. Да се радва, че небето е синьо, че слънцето грее, че птичките пеят, че Паоло Коелю пише книги и че Хорхе Букай ни съветва да се радваме на това, което имаме. Не казвам, че умните хора са нещастни. Казвам, че те виждат несъвършенствата у хората и у света и се научават да живеят с тях по начин, който ги удовлетворява. Да бъдат доволни, но не и щастливи. Освен за миг. Да знаят, че животът е несправедлив, доста често гаден, но красив по свой собствен начин. Но да не го превъзнасят като глупавите. Да не търсят под вола теле (съжалявам за баналността). Да не харесват всички хора. Да не се хилят на всичко. Да не са щастливи и позитивни само защото трябва. Да са това, което са, което този свят им позволява, да разбират многобройността на неговите несъвършенства, но да ги приемат.

Разговорих се (по-скоро разписах се), но идеята на всичко това беше за Ромен Гари. За неговите герои, кой от кой по-объркан и загубен. Един режисьор, чийто живот някак си не е посветен на създаването на шедьовър, а на поддържането на такъв. Открива перфектната актриса – и перфектната жена – но някак си неизбежното се случва и тя не го обича. Оженва я за себе си, продава талантът и тялото и, надявайки се някой ден да успее да спечели душата и. Тя от своя страна мечтае за нещо друго извън славата и парите, за някаква необяснима страст, която открива в един еднорък идеалист. Който пък от своя страна е запленен от своите собствени идеали и трябва да бяга от любовта, за да ги постигне. И така колелото се завърта, клоуните играят своята роля, разсмиват публиката, но накрая остават по-сами и по-нещастни от всякога. Може би човешкото щастие и споделената вечна любов не са постижими. Винаги някой не обича някой друг. Или се обичат, но обичат своите идеали повече. Или пък смъртта се намесва не на място и разваля всичко.

В “Лиричните клоуни” на Ромен Гари се усеща тази болезнена, страстна и несподелена (или невъзможна) любов, която ние, хората на 25, си мислим, че сме изпитали, а може би все още не сме. Може би страданието, чувствата, емоциите идват в някакъв по-късен момент, когато не си способен да се справяш с тях и трябва просто да им се отдадеш. Гари се самоубива. Бившата му жена също. Самият автор твърди, че няма нищо общо. Дали? Аз си мисля, че Гари е от тези герои, които не могат да свикнат с таланта, които не могат да свикна с живота. И когато вече талантът пресъхва, а животът се обезсмисля, те взимат нещата в свои ръце. Почти нищо не казах за книгата, защото не мога. Трябва да се чете Гари, да се усеща Гари, да се обича Гари. Защо ли? Заради тези цитати и заради много още:

Любими цитати: 

…защото самотата не е да живееш сам, а да обичаш сам: никога да не срещнеш онази, която никога няма да те обикне

***

Нямаме право да съдим за една идея според онова, в което се превръща, когато добие форма. Тя не е създадена за това. Когато една идея докосне земята, тя неминуемо си разбива главата. Докато се търкулне от главата в ръцете, всеки път се овалва в лайна и кръв. Една идея не може да бъде преценявана посредством никое от престъпленията извършение в нейно име.

***

На двайсет още е позволено да си мислим, че любовта е начин на живот.

***

Защото в живота идва момент, когато всички жени, които човек е познавал, съставят един много ясен образ на онази, която ви липсва. И когато си тръгват, Ви оставят него. Тяхната благодат към Вас. И от скица на скица накрая започвае да я виждате съвсем ясно и само едно и липсва: да се материализира. Бих я познал на мига – толкова много бе липсвала у другите. Онова, което е ужасно опасно за обикновените хора, какъвто бях аз на твоите години, е разхищенито на въображение, което се налага, за да измислят сами своята любов. Мизата е толкова висока, че след това се мъчат а си я върнат под формата на щастие.

***

Онова, което ме забавлява в киното, е леснотата на любовта: все едно съдбата си няма друга работа на земята, освен да се заплита…Естествено, приемам, че има хора, които се обичат истински, обаче пък те се търсят напразно и никога не се срещат.

***

Големите любови, ако мога да се изразя така, разбира се, съществуват, но само като успоредни линии, които никога не се пресичат. Срещат се дребните любови .Смятам, че има хора предопределени и че всеки мъж в живота си трябва да срещне отредената за него жена, и това е неприятното. Предопределните срещи за винаги дребните срещи, другите изобщо не се случват.

***

Да, липсва ми аз. Винаги ми е било много трудно да се наредя пред гишето на живота и да му кажа: бих искала да отворя лична сметка.

***

Всъщност, точно това е голямата любов: когато човек обича сам. Когато се обичат двама, нещата са разделени на две и нямат тежест. Хората, които се обичат взаимно, не разбира нищо от любов.

***

Страдаше от постоянна и неизличима алергия, защото, според твърде правдоподобното обяснение на Гарантие, той беше алергичен не към някакво чуждо тяло, а към самия себе си. Вероятно би било достатъчно да се приеме веднъж завинаги и да остави наплашеното дете да се покаже от скривалището си, за да си идат завинаги и уртикарията, и астмата. Но той предпочиташе по-скоро да се задушава, да се дръгне и да киха, отколкото да признае себе си пред света в цялата си незрялост, в целия си синьо-розов детински блян за майчинска любов и нежност. И нервите му си отмъщаваха за извращението, което сам си причиняваше. В крайна сметка се беше превърнал в своето собствено огнище на дразнение.

***

Телефоните всичките са извратеняци и човек трябва да им поставя капани. За да ги накараш да звъннат, често се налага да се правиш, че не си там.

***

-  Защо се смееш?

-   Сериозността го изисква.

***

Ще ида и ще разкажа не само дето жена Ви Ви е напуснала, но и че я обичате така силно, та сте почти щастлив заради нея.

***

Понякога му се струваше, че си е поставил задача свръх своите сили: да мрази себе си до степен да изпитва вина в мащабите на целия Запад.

***

…когато човек е изправен пред атомната бомба, да избухнеш в смях не е лош начин да избухнеш.

***

Трябва да се върнем към целувките. Те казват всичко. Не умеят да лъжат. И дори, когато се опитат, човек отгатва лъжата, защото тогава езикът се вмъква без да иска.

Испания: “Рафа. Моята история” – Рафаел Надал и Джон Карлин

186329_bАвтобиографията на Рафаел Надал ме спаси в момент, когато изглеждаше, че небето ще се пропука и ще се стовари върху главата ми и ще разбие сърцето ми. Не съм по мелодраматизма, но ситуацията наистина си беше такава. В пристъп на добро настроение и желание за пътуване реших, че ще отида на фестивал на палатки в Румъния с най-добрата ми приятелка и нейното гадже. Принципно съм силна психически и рядко се впечатлявам от това сама ли съм или не (за разлика от обкръжението ми), а и моята приятелка и нейното гадже определено не са от двойките, които се натискат, целуват, барат (благодаря ти, Криско, че ми наби тоя глагол в главата) и ред други лигавщини, които ми влияят зле, дори и аз да ги правя. За всеки случай обаче си взех автобиографията на Рафа по 3 причини. Едно – не излизам от нас без книга. Две – чакам тази автобиография да излезе на български от сума ти време. Три – каквато и да е двойката, тя неминуемо ще се отдаде на ниските си страсти, а третото колело (тоест аз) трябва да си намери някакво занимание. Това се случи по-скоро отколкото си мислех.

Заваля. Ама така заваля сякаш Бог (в който не вярвам) беше решил, че трябва да ни убие с гръмотевици. Моята паянтова палатка реши да пропуска и срам не срам се присламчих към любовната двойка с цел да не се удавя. След задължителните тъпи drinking games и половин бутилка ром дъждът спря и аз тактично реших да оставя влюбените гълъбчета да се обичат за някакво време. Взех си две бири, купих си едно голямо пакетче семки “Вуйчо Ваньо” (най-добрите семки на света), седнах си в палатката и започнах да чета “Рафа. Моята история”. Около 30 минути по-късно заваля отново. По-силно и по-страшно от преди. Моята палатка взе да предава Богу дух, започна да капе от всички страни и аз започнах да я оплътнявам де с каквото намеря (дрехи, кърпи, чорапи, гащи). Така се клатеше, че в един момент я подпирах с гръб и се чудех аджеба човек може ли да се удуши самосиндикално в собствената си палатка (и разбира се колко добра история би произлязла от това). Срам ме беше да се преместя в другата палакта, защото не се знае кой е гол и кой облечен, а да видя гаджето на приятелката ми по гащи все още не ми е най-голямата мечта. Та така, увих се с всички дрехи, запуших пробойните, отворих си втората биричка, ядох си семките и си четох за Рафа. Изведнъж нямаше значение бурята, нямаше значение мокротата, нямаше значение и самотата. Имаше само една книга, една бира, няколко семки и чувството, че мога да си седя така цял живот, да чета и да ме вали.

Принципно съм против издаването на автобиография по средата на кариерата на даден спортист, а историята на Рафаел Надал излиза през 2011, когато той е на върха на кариерата си. След 2011 той постига още много рекорди (включително и 9та титла на Ролан Гарос) и по някакъв начин чувствам, че това е една половинчата история, която можеше да изчака 10 години, за да бъде разказана. Не разбирам много от маркетинг, но дори и аз трябва да призная нуждата от този маркетингов трик, така че приемам и като цяло се радвам за възможността да надникна в живота на най-любимия ми спортист. Второто, което ме разочарова в така наречената автобиография е, че една голяма част е посветена на три мача – финала на Уимбълдън 2008 (наистина най-великият мач в тенис историята), финала на Аустрелиън Опън 2009 (също велик мач) и финала на Ю Ес Опън 2010 (не толкова велик мач, но тогава Надал постига много важен рекорд, а именно титли от всички турнири от Големия Шлем, та разбирам защо е включен). Измежду поточковото проследяване на тези три мача, и най вече на финала на Уимбълдън (от типа на аз ударих форхенд, той удари бекхенд, аз направих къса, той направи лоп, аз го прескочих, той я удари между краката, аз направих смач) читателят успява все пак да надникне в живота на един от най-тайните, но и най-харизматични тенисисти (а и спортисти). Бих искала да имаше малко повече за Рафаел и за пътя му към върха и малко по малко за третия гейм от втория сет от едикой си мач, но изключвайки това, автобиографията на Надал е интересна, чете се леко и ако си такъв вманиачен фен, какъвто съм аз, няма как да не се хареса.

От край време се възхищавам на Рафаел Надал не само заради безбройните титли, които е спечелил или заради рекордите, които е подобрил. Гледала съм почти всяко негово интервю и съм проследила почти всеки турнир, за да си създам мнение за него. На корта Надал изглежда като разярен и страшен бик. Адски сериозен и адски съсредоточен, той не си позволява да покаже емоция или усмивка (като изключим юмрука и крака във въздуха от време на време). Известен е с ритуалите си, които много хора наричат суеверия, а някой дори OCD (obsessive compulsive disorder). Преди всеки сервис той си бърка в дупето, подръпва лявото, после дясното рамо и прави едно особено движение с ръката по лицето си, с което заглажда косата и избърсва потта. Отивайки към корта пресича линиите само с десния си крак. Винаги се забърсва с две кърпи. Подрежда бутилките си така че етикетите да сочат към корта. Преди началото на мача подскача пред мрежата. И още, и още, и още навици, ритуали или както там искате ги наричайте, които предизвикват подигравки или раздразнение у неговите опоненти. За тях в книгата си Рафаел признава:

Седнах, съблякох бялото си горнище и пийнах вода от едната бутилка, после от другата. Правя това в същата последователност преди всеки мач и по време на почивките, докато срещата не приключи. Отпивам от едната бутилка, после отпивам и от другата. След тоа поставям бутилките на земята вляво пред стола си, прилежно подредени една зад друга диагонално на корта. Според някои това е суеверие, но аз не съм съгласен. Ако е суеверие, защо ще продължавам да го правя независимо дали печела или губя? За мен да подреждам всичко около себе си е начин да постигна реда, който търся в мислите си.

Извън корта Надал няма нищо общо със страховития съперник. Страх го е от тъмното, от болести и от нещастия. Изключителен домошар, известният тенисист се чувства най-добре в родния си град Манакор на остров Майорка със семейството си. Неслучайно екипът му е с него почти началото на кариерата му. И неслучайно толкова тежко преживявва развода на родителите си през 2009, че това е единственото му участие на Ролан Гарос, на което не печели турнира. Най-голямо влияние в живота му има неговият чичо и единствен треньор Тони Надал. За запознатите с тениса това е намръщеният човек с шапка на Iberostar, който не показва почти никаква емоция освен от време на време едно Vamos!. Това е човекът, който научава Надал на скромност и човекът, който предпазва Надал от величието. От малък Рафаел е научен, че постиженията му не са кой знае какво, че най-важното е да бъде добър човек. За разлика от мнозинството родители, които се прехласват пред всичко, което техните деца правят, Рафаел Надал е възпитан винаги да иска още и никога да не е доволен от себе си. Не знам това колко добре е в дългосрочен план, но определено влияе добре на кариерата на испанеца. Той се отнася с уважение към всеки опонент, без значение къде се намира в рангклистата и избягва да се хвали, когато печели и оправдава, когато губи. Това, което особено много харесвам в него, обаче, е неговата “Never say die” attitude. Когато си мислиш, че Надал пада, той обръща мача и започва да печели. Когато си мислиш, че всичко е свършило, той намира някакви сили отвътре за да продължи. Автобиографията на Рафаел Надал показва нещо много важно – колкото и талант да имаш, нищо няма да се получи ако не работиш здраво, ако не се надигаш над болката, ако не даваш всичко от себе си, дори когато се чувстваш слаб и неподготвен.

Трябва да си издръжлив, да устояваш на всичко, което те споходи, да се справяш със слабостта и болката, да се натоварваш до краен предел, но никога да не се предаваш.

От малък Рафаел Надал е преследван от контузии. На 19 му откриват рядко заболяване на ходилото, което почти прекъсва професионалната му кариера. След месеци рехабилитация и дни, в които чичо му го кара да седи в инвалидна количка и да удря топки, за да не забрави как се играе тенис, Надал се възстановява и продължава своята кариера. Казват му, че ако играе това ще доведе до проблеми с коленете и гърба. Почти цялата си кариера до момента той изкарва с болки. И не се предава. Харесвам човека Надал и спортиста Надал не заради неговите страхотни постижения в тениса, а заради характера му, който отказва да се предаде, който приема всеки проблем като препятствие, което трябва да бъде преодоляно, който избягва славата и хвалбите и извън тура обича да бъде със семейството си. В своята автобиография, която от литературна гледна точка няма висока стойност, Рафаел Надал показва какъв е един истински шампион. Сутрин, когато се събудиш уморен и отчаян и искаш да се предадеш поне за ден, трябва да се насилиш, да станеш и дадеш най-доброто, на което си способен. Защото иначе организмът свиква да се предава и това му става навик. На корта Надал е безмислостен и страшен – извън него е изплашен и нормален човек. Точно това намирам за изключително привлекателно. Казвали са ми, че изглеждам много силна. А понякога вкъщи плача за глупости – за нещо, което съм знаела, че няма да стане, но въпреки това съм се надявала. Представям си и Рафаел Надал като такъв човек – разкъсван от съмнения в нормалния живот, но излизайки на корта слага маската, прави ритуалите и се превръща в почти непобедим спортист. От тази гледна точка автобиографията му трябва да бъде прочетена от всеки, който е решил, че днес е денят, в който трябва да се предаде.

Други любими цитати: 

Концентрацията означава дисциплина, означава да устоиш на изкушението да се хвърлиш в необмислени рискове. А борбата с изкушението означава да владееш нетърпението и недоволството си.

***

Страх от победата означава, че макар да знаеш какъв удар трябва да изиграеш, краката и главата ти не реагират. Нервността поема контрола над тях и не можеш да издържиш

Израел – “Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог” – Етгар Керет

avtobusnijat-shofior-kojto-iskashe-da-bade-bog1В “Тютюн” Димитър Димов казва: ”Ако изпушиш три цигари една след друга, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цuгари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи.” Не съм вярвала, че ще го кажа, но нещо подобно се случи и с моите книги. Реших да прочета 196 книги за една година и въпреки скептицизма на много хора около мен, си мислех, че вроденият ми инат ще помогне и няма да ме предаде. Няколко месеца (до април) нещата вървяха добре. Четях, пишех, пишех и четях, търсех си книги и си мислех, че съм щастлива. Рецензиите взеха да не ми се получават, но си казах, че е временно. Продължавах да крада ценно време от сън и приятели, за да докажа и аз не знам какво на и аз не знам кого. И така до 15ти април. Дипломната работа, множеството лекари и болести и разни други ежедневни проблемчета и проблеми малко ме разсеяха и реших да си дам почивка. Докато напиша дипломната. Е, написах и я предадох на 16ти май, но не започнах да чета. Гледах книгите с някаква смесица от отвращение и страх. Както когато препушиш и препиеш и не искаш да видиш цигара и бира, аз бях пречела и не исках да видя книга. Купих си Етгар Керет и го четох месец – 200 страници за един месец, което за моите стандарти не е бавно четене, а направо не е четене въобще. Днес най-накрая я приключих и сякаш изкачих Еверест. Два пъти. Нямах търпение да седна да пиша и да продължа нататък. Разбира се, в промеждутъците четях други разкази, Гранта, дори и други книги. Но Керет не ме оставяше – беше препъни-камъкът в моят abuse с книгите. Трябваше да го прочета него, бавно, мъчително, трудоемко, за да мога да кажа, че се излекувах и отново мога да чета с желание и любов.

Така излиза, че “Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог” на израелския бунтар Керет никак, ама никак не ми е харесал. Което няма как да е по-далече от истината. В 200 страници Керет събира повече от 40 разказа – някои от по 4-5 страници, други от по 4-5 параграфа. Цинични, забавни, остроумни и саркастични, тези истории преплитат ежедневното с абсурдното, за да разкрият един малко по-различен свят и един малко по-различен поглед. Не мога да определя Керет на друг автор, защото просто досега не съм чела такова писане – умно, сдържано, прибрано и въздействащо. Керет наистина може да направи повече с шест абзаца отколкото други автори с 600 страници, както пише на гърба на сборника.

За какво точно са разказите, няма как да Ви обясня. Първо, четох ги почти цял месец и повечето са се слели в една магична картина и по-скоро преживявам, отколкото разбирам Керет. Второ, мисля си, че всеки по различен начин ще ги разбере и почувства. Това не е роман, за който можеш да кажеш, че се е случило това и онова и главният герой е казал това и онова. Това са разкази, безумни, кратки завинаги, които те отнасят на някакво по-добро място, където цинизмът и хубавото черногледство имат власт. А между другото хората умират и се прераждат, отиват в ада и се завръщат, влюбват се и се разделят. Но това си го знаете, това си е животът в цялата му тривиалност и скука. Етгар Керет взима този клиширан живот, обръща го с главата надолу и го прави по-забавен, по-колоритен, по-шарен и по-истински. Съжалявам, че изпуснах гостуването му в България преди около два месеца, но какво можех да му кажа тогава. Сега ако го видя бих изкрещяла: “Копеле, ти си жесток! Жестоко луд и жестоко странен!”

Любими цитати: 

Знаех си, че ще ме хванеш – засмя се ти. – Виж. – каза и се опита да станеш пак. – Мен вечне не ме е страх да падам, ама никак.

***

Доплака му се, но в очите му нямаше сълзи. Какъв е смисълът да си идеално вакуумиран, ако си целият мокър отвътре?

***

И аз се засмях. Беше толкова красива, толкова нелепа, както си висеше надолу с главата. Дългата и коса се спускаше на талази, а гърдите и изглеждаха като две съвършено оформени сълзи под бялата и тениска. Толкова красива. Качих се обратно на купчината и я целунах. Усетих езика и върху моя. Книгите се сринаха под краката ми, а аз увиснах във въздуа без друга опора, и се полюшвах само на устните и.

China: The Good Women of China: Hidden Voices – Xinran

178796 It’s not easy writing about women equality in the contemporary world we live in. We have been raised to believe that women were wronged for centuries and now is our time and place to prove we are equal to men. We vote, we run our own companies, we freely express opinions not given to us by our own husbands and we drive (although with the occasional ridicule). We have been told – this is your century and your time to prove women are not and should not have been inferior to men for so many years. So we have been given all of the opportunities to show all our emotions and inherent gentleness cannot stand in the way of us becoming as successful as men can be.

I realize what I am about to say is far from a popular opinion these days, but I feel the world today is not favouring women equality – it is simply saying women should behave more like men to succeed and be valued and appreciated. It is above and beyond gender equality – it is more about the fact that there is an accepted behaviour that leads to success – and it is associated mostly with male characteristics. I am not one to argue for difference but I do believe there are differences between men and women that shouldn’t be blurred. I have been living in a man’s world for quite a while now. The field I have decided to pursue my career in is mostly dominated by men – as every statistics and personal experience out there shows. And more often than not I feel my own father attempts to turn me into the son he never had. I know I can be successful, I just don’t want and I am not ready to compromise on me being a woman. I don’t admire these so-called succesful women who feel that eliminating any femininity and adopting an attitude of complete and utter badness is the way to win out there. I am not ashamed to admit – I want men to take care of me, I want them to take me out to dinner and actually pay and I don’t plan on working my ass off just to prove that I can be self-sufficient. I can be, I just don’t want to. I don’t mind being called shallow or cynical – for gender equality has gone far beyond and has put women in the unfair position of having to prove anything. I say we don’t have to prove anything – I (and we) can be as successful as we like and want to be without compromising. It’s not a men’s world or a women’s world – it’s a world where men and women are and will always be different. It’s true we have been long deprived from the opportunity to be equal members of society – but I say the fight for us to become equal has missed the point and turned every self-respecting woman into a person who tries to justify every life choice and who struggles day in and day out to show a man is not only not needed in the picture, but is also pretty useless.

Reading The Good Women of China has been particularly painful – and I doubt as painful for men as it is actually for women. After the Cultural Revolution and Deng Xiaoping’s policies to open up China to the West many journalists began enjoying freedom of speech – or at least much more freedom of speech than during the Communist rule. In the 1980s Xinran, a Chinese journalist, started hosting her own radio show, Words on the Night Breeze, which gave women the unprecedented opportunity to raise their voice. Within months after the initiation of her radio program, Xinran is overwhelmed with letters – female stories during and immediately after the Cultural Revolution. In The Good Women of China: Hidden Voices Xinran tells 14 of these stories, including her own. There is nothing particularly new, at least from our point of view. Women being raped. Women being forced into arranged marriages. Women being treated inferior. Women living as beggars because their own children disowned them. A girl dying after an earthquake, trapped in a building. And her mother comforting us. Another girl losing her mind because a group of soldiers raped her. Way too many times. From my point-of-view now, more than 30 years later, it feels way too familiar. Yet it always hurts the same for a woman to hear or read about another one being treated that way.

Xinran emigrates. And years later she publishes these stories – the stories of Chinese women waiting to be heard. It may seem way too banal to some – and it is. Not all of the women in China at that time lived that way. And yet these stories are about those that actually did. Xinran narrates way too plainly for there is nothing more to be said really. These are just the ordinary lives of ordinary women. Told in an ordinary fashion.

It has taken me nearly two weeks to write this and honestly I don’t like it. I don’t like what I have written and I certainly don’t like that I do not know what to think. It’s about time women shouldn’t be regarded as inferior but should be regarded as different. Whatever has happened must be stopped but whatever is about to be initiated should be suspended as well. Women are not there to be raped but they are not there to be exploited either. I don’t know where the middle ground lies but I hope we do discover it some day.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 49 other followers