Литва: “Лиричните клоуни” – Ромен Гари

imagesПонякога си мисля, че за да ме харесаш трябва да боядисам лицето си, да сложа голям червен нос на носа си, да си купя цветна перука и да те разсмивам, докато не можеш да си поемеш дъх. Понякога си мисля, че единствената роля, с която мога да те спечеля, е на клоун – винаги усмихнат, но някак си плашещ. Облечен в ярки цветове, но с очи, които излъчват неимоверна тъга. Създаден е, за да забавлява, но някак си накрая отблъсква и плаши хората. Един лиричен клоун, чието място в света така и не е изяснено – уж се смее, а пък сякаш плаче.

Много исках да прочета “Лиричните клоуни” на Ромен Гари и се чудех по какъв начин да впиша автора в своето четене на света. Французин (вече съм чела нещо от Франция), евреин (и от Израел съм чела), но роден в Литва. Ето я моята сламка, за която ще се хвана и ще успея без угризения да навляза за първи път в света на Гари. Без никакъв свян откраднах книгата от един приятел. Не само я откраднах, но и я пренесох на 2,000 километра и не знам дали той се надява да си я получи обратно, но аз засега нямам намерение да му я връщам. Зачетох се. Както се казва, много бавно и много славно. Не бях чела Гари, не знаех кой е той, не знаех и коя е Джийн Сибърг. Знаех само, че нещо ме влече към тази книга. Дали заглавието, дали корицата, дали простото усещането, че може би не само ще ми хареса, но и ще се влюбя в нея.

Хората, които ме познават добре, знаят, че има една книга, един автор и един цитат, които ще препоръчвам винаги и винаги. “Любов по време на холера” на Габриел Гарсия Маркес за мен винаги ще бъде най-прекрасната книга, която съм чела. Не казвам най-добрата (нито най-великата), защото за всеки читател тези абстрактни понятия значат различни неща. Най-прекрасната, най-истинската, най-чувствената книга за мен, с най-силните думи, които аз самата някога съм прочитала в роман (а и където и да е):

Ще ме е яд да умра само заради едно – че няма да е от любов. 

Мога да напиша цяло есе на темата защо този цитат толкова ми харесва. Но няма. Защото: 1) понякога се отплесвам и пиша много дълги ревюта; 2) този блог не е за мен, а за книгите около мен; и 3) ако някой иска час и половина лекция по темата, с удоволствие ще му я изнеса. Защо говоря за Маркес и неговата болестна любов? Защото колкото и да чета, колкото и цитати да преписвам и колекционирам, досега не съм попадал на някой, който дори да се доближи до Маркес по гениалност и чувственост. Докато не прочетох Ромен Гари. Не ме разбирайте погрешно, той не успя да засенчи Маркес. Но ме спечели с това, че стигна много, много близо:

Колкото до вечността, драги мой, тя може само да си мечтае да има кожа на жена, ръка на мъж, човешки усни, тя е тук, огромна, празна, безсмислена и попитайте я какво не би дала, за да се превърне просто в целувка. 

И оттук (а може би дори преди това) Гари ме спечели. Беше от моята кръвна група, от кръвната група на Ремарк, Фитцджералд и Маркес (Светата Троица за мен). За някой може би четиримата нямат нищо общо – за мен са един човек прероден в много. И в мен самата. От доста време насам смятам, че единствено глупавите хора могат да бъдат щастливи. Умните в най-добрия случай са просто доволни. Звучи ужасно, но нека обясня. Смятам, че животът, който живеем и светът, който населяваме, сами по себе си са отвратителни. И за мен единствено посредственият човек с мозък с размер на фъстък може да бъде щастлив. Да се радва, че небето е синьо, че слънцето грее, че птичките пеят, че Паоло Коелю пише книги и че Хорхе Букай ни съветва да се радваме на това, което имаме. Не казвам, че умните хора са нещастни. Казвам, че те виждат несъвършенствата у хората и у света и се научават да живеят с тях по начин, който ги удовлетворява. Да бъдат доволни, но не и щастливи. Освен за миг. Да знаят, че животът е несправедлив, доста често гаден, но красив по свой собствен начин. Но да не го превъзнасят като глупавите. Да не търсят под вола теле (съжалявам за баналността). Да не харесват всички хора. Да не се хилят на всичко. Да не са щастливи и позитивни само защото трябва. Да са това, което са, което този свят им позволява, да разбират многобройността на неговите несъвършенства, но да ги приемат.

Разговорих се (по-скоро разписах се), но идеята на всичко това беше за Ромен Гари. За неговите герои, кой от кой по-объркан и загубен. Един режисьор, чийто живот някак си не е посветен на създаването на шедьовър, а на поддържането на такъв. Открива перфектната актриса – и перфектната жена – но някак си неизбежното се случва и тя не го обича. Оженва я за себе си, продава талантът и тялото и, надявайки се някой ден да успее да спечели душата и. Тя от своя страна мечтае за нещо друго извън славата и парите, за някаква необяснима страст, която открива в един еднорък идеалист. Който пък от своя страна е запленен от своите собствени идеали и трябва да бяга от любовта, за да ги постигне. И така колелото се завърта, клоуните играят своята роля, разсмиват публиката, но накрая остават по-сами и по-нещастни от всякога. Може би човешкото щастие и споделената вечна любов не са постижими. Винаги някой не обича някой друг. Или се обичат, но обичат своите идеали повече. Или пък смъртта се намесва не на място и разваля всичко.

В “Лиричните клоуни” на Ромен Гари се усеща тази болезнена, страстна и несподелена (или невъзможна) любов, която ние, хората на 25, си мислим, че сме изпитали, а може би все още не сме. Може би страданието, чувствата, емоциите идват в някакъв по-късен момент, когато не си способен да се справяш с тях и трябва просто да им се отдадеш. Гари се самоубива. Бившата му жена също. Самият автор твърди, че няма нищо общо. Дали? Аз си мисля, че Гари е от тези герои, които не могат да свикнат с таланта, които не могат да свикна с живота. И когато вече талантът пресъхва, а животът се обезсмисля, те взимат нещата в свои ръце. Почти нищо не казах за книгата, защото не мога. Трябва да се чете Гари, да се усеща Гари, да се обича Гари. Защо ли? Заради тези цитати и заради много още:

Любими цитати: 

…защото самотата не е да живееш сам, а да обичаш сам: никога да не срещнеш онази, която никога няма да те обикне

***

Нямаме право да съдим за една идея според онова, в което се превръща, когато добие форма. Тя не е създадена за това. Когато една идея докосне земята, тя неминуемо си разбива главата. Докато се търкулне от главата в ръцете, всеки път се овалва в лайна и кръв. Една идея не може да бъде преценявана посредством никое от престъпленията извършение в нейно име.

***

На двайсет още е позволено да си мислим, че любовта е начин на живот.

***

Защото в живота идва момент, когато всички жени, които човек е познавал, съставят един много ясен образ на онази, която ви липсва. И когато си тръгват, Ви оставят него. Тяхната благодат към Вас. И от скица на скица накрая започвае да я виждате съвсем ясно и само едно и липсва: да се материализира. Бих я познал на мига – толкова много бе липсвала у другите. Онова, което е ужасно опасно за обикновените хора, какъвто бях аз на твоите години, е разхищенито на въображение, което се налага, за да измислят сами своята любов. Мизата е толкова висока, че след това се мъчат а си я върнат под формата на щастие.

***

Онова, което ме забавлява в киното, е леснотата на любовта: все едно съдбата си няма друга работа на земята, освен да се заплита…Естествено, приемам, че има хора, които се обичат истински, обаче пък те се търсят напразно и никога не се срещат.

***

Големите любови, ако мога да се изразя така, разбира се, съществуват, но само като успоредни линии, които никога не се пресичат. Срещат се дребните любови .Смятам, че има хора предопределени и че всеки мъж в живота си трябва да срещне отредената за него жена, и това е неприятното. Предопределните срещи за винаги дребните срещи, другите изобщо не се случват.

***

Да, липсва ми аз. Винаги ми е било много трудно да се наредя пред гишето на живота и да му кажа: бих искала да отворя лична сметка.

***

Всъщност, точно това е голямата любов: когато човек обича сам. Когато се обичат двама, нещата са разделени на две и нямат тежест. Хората, които се обичат взаимно, не разбира нищо от любов.

***

Страдаше от постоянна и неизличима алергия, защото, според твърде правдоподобното обяснение на Гарантие, той беше алергичен не към някакво чуждо тяло, а към самия себе си. Вероятно би било достатъчно да се приеме веднъж завинаги и да остави наплашеното дете да се покаже от скривалището си, за да си идат завинаги и уртикарията, и астмата. Но той предпочиташе по-скоро да се задушава, да се дръгне и да киха, отколкото да признае себе си пред света в цялата си незрялост, в целия си синьо-розов детински блян за майчинска любов и нежност. И нервите му си отмъщаваха за извращението, което сам си причиняваше. В крайна сметка се беше превърнал в своето собствено огнище на дразнение.

***

Телефоните всичките са извратеняци и човек трябва да им поставя капани. За да ги накараш да звъннат, често се налага да се правиш, че не си там.

***

-  Защо се смееш?

-   Сериозността го изисква.

***

Ще ида и ще разкажа не само дето жена Ви Ви е напуснала, но и че я обичате така силно, та сте почти щастлив заради нея.

***

Понякога му се струваше, че си е поставил задача свръх своите сили: да мрази себе си до степен да изпитва вина в мащабите на целия Запад.

***

…когато човек е изправен пред атомната бомба, да избухнеш в смях не е лош начин да избухнеш.

***

Трябва да се върнем към целувките. Те казват всичко. Не умеят да лъжат. И дори, когато се опитат, човек отгатва лъжата, защото тогава езикът се вмъква без да иска.

Испания: “Рафа. Моята история” – Рафаел Надал и Джон Карлин

186329_bАвтобиографията на Рафаел Надал ме спаси в момент, когато изглеждаше, че небето ще се пропука и ще се стовари върху главата ми и ще разбие сърцето ми. Не съм по мелодраматизма, но ситуацията наистина си беше такава. В пристъп на добро настроение и желание за пътуване реших, че ще отида на фестивал на палатки в Румъния с най-добрата ми приятелка и нейното гадже. Принципно съм силна психически и рядко се впечатлявам от това сама ли съм или не (за разлика от обкръжението ми), а и моята приятелка и нейното гадже определено не са от двойките, които се натискат, целуват, барат (благодаря ти, Криско, че ми наби тоя глагол в главата) и ред други лигавщини, които ми влияят зле, дори и аз да ги правя. За всеки случай обаче си взех автобиографията на Рафа по 3 причини. Едно – не излизам от нас без книга. Две – чакам тази автобиография да излезе на български от сума ти време. Три – каквато и да е двойката, тя неминуемо ще се отдаде на ниските си страсти, а третото колело (тоест аз) трябва да си намери някакво занимание. Това се случи по-скоро отколкото си мислех.

Заваля. Ама така заваля сякаш Бог (в който не вярвам) беше решил, че трябва да ни убие с гръмотевици. Моята паянтова палатка реши да пропуска и срам не срам се присламчих към любовната двойка с цел да не се удавя. След задължителните тъпи drinking games и половин бутилка ром дъждът спря и аз тактично реших да оставя влюбените гълъбчета да се обичат за някакво време. Взех си две бири, купих си едно голямо пакетче семки “Вуйчо Ваньо” (най-добрите семки на света), седнах си в палатката и започнах да чета “Рафа. Моята история”. Около 30 минути по-късно заваля отново. По-силно и по-страшно от преди. Моята палатка взе да предава Богу дух, започна да капе от всички страни и аз започнах да я оплътнявам де с каквото намеря (дрехи, кърпи, чорапи, гащи). Така се клатеше, че в един момент я подпирах с гръб и се чудех аджеба човек може ли да се удуши самосиндикално в собствената си палатка (и разбира се колко добра история би произлязла от това). Срам ме беше да се преместя в другата палакта, защото не се знае кой е гол и кой облечен, а да видя гаджето на приятелката ми по гащи все още не ми е най-голямата мечта. Та така, увих се с всички дрехи, запуших пробойните, отворих си втората биричка, ядох си семките и си четох за Рафа. Изведнъж нямаше значение бурята, нямаше значение мокротата, нямаше значение и самотата. Имаше само една книга, една бира, няколко семки и чувството, че мога да си седя така цял живот, да чета и да ме вали.

Принципно съм против издаването на автобиография по средата на кариерата на даден спортист, а историята на Рафаел Надал излиза през 2011, когато той е на върха на кариерата си. След 2011 той постига още много рекорди (включително и 9та титла на Ролан Гарос) и по някакъв начин чувствам, че това е една половинчата история, която можеше да изчака 10 години, за да бъде разказана. Не разбирам много от маркетинг, но дори и аз трябва да призная нуждата от този маркетингов трик, така че приемам и като цяло се радвам за възможността да надникна в живота на най-любимия ми спортист. Второто, което ме разочарова в така наречената автобиография е, че една голяма част е посветена на три мача – финала на Уимбълдън 2008 (наистина най-великият мач в тенис историята), финала на Аустрелиън Опън 2009 (също велик мач) и финала на Ю Ес Опън 2010 (не толкова велик мач, но тогава Надал постига много важен рекорд, а именно титли от всички турнири от Големия Шлем, та разбирам защо е включен). Измежду поточковото проследяване на тези три мача, и най вече на финала на Уимбълдън (от типа на аз ударих форхенд, той удари бекхенд, аз направих къса, той направи лоп, аз го прескочих, той я удари между краката, аз направих смач) читателят успява все пак да надникне в живота на един от най-тайните, но и най-харизматични тенисисти (а и спортисти). Бих искала да имаше малко повече за Рафаел и за пътя му към върха и малко по малко за третия гейм от втория сет от едикой си мач, но изключвайки това, автобиографията на Надал е интересна, чете се леко и ако си такъв вманиачен фен, какъвто съм аз, няма как да не се хареса.

От край време се възхищавам на Рафаел Надал не само заради безбройните титли, които е спечелил или заради рекордите, които е подобрил. Гледала съм почти всяко негово интервю и съм проследила почти всеки турнир, за да си създам мнение за него. На корта Надал изглежда като разярен и страшен бик. Адски сериозен и адски съсредоточен, той не си позволява да покаже емоция или усмивка (като изключим юмрука и крака във въздуха от време на време). Известен е с ритуалите си, които много хора наричат суеверия, а някой дори OCD (obsessive compulsive disorder). Преди всеки сервис той си бърка в дупето, подръпва лявото, после дясното рамо и прави едно особено движение с ръката по лицето си, с което заглажда косата и избърсва потта. Отивайки към корта пресича линиите само с десния си крак. Винаги се забърсва с две кърпи. Подрежда бутилките си така че етикетите да сочат към корта. Преди началото на мача подскача пред мрежата. И още, и още, и още навици, ритуали или както там искате ги наричайте, които предизвикват подигравки или раздразнение у неговите опоненти. За тях в книгата си Рафаел признава:

Седнах, съблякох бялото си горнище и пийнах вода от едната бутилка, после от другата. Правя това в същата последователност преди всеки мач и по време на почивките, докато срещата не приключи. Отпивам от едната бутилка, после отпивам и от другата. След тоа поставям бутилките на земята вляво пред стола си, прилежно подредени една зад друга диагонално на корта. Според някои това е суеверие, но аз не съм съгласен. Ако е суеверие, защо ще продължавам да го правя независимо дали печела или губя? За мен да подреждам всичко около себе си е начин да постигна реда, който търся в мислите си.

Извън корта Надал няма нищо общо със страховития съперник. Страх го е от тъмното, от болести и от нещастия. Изключителен домошар, известният тенисист се чувства най-добре в родния си град Манакор на остров Майорка със семейството си. Неслучайно екипът му е с него почти началото на кариерата му. И неслучайно толкова тежко преживявва развода на родителите си през 2009, че това е единственото му участие на Ролан Гарос, на което не печели турнира. Най-голямо влияние в живота му има неговият чичо и единствен треньор Тони Надал. За запознатите с тениса това е намръщеният човек с шапка на Iberostar, който не показва почти никаква емоция освен от време на време едно Vamos!. Това е човекът, който научава Надал на скромност и човекът, който предпазва Надал от величието. От малък Рафаел е научен, че постиженията му не са кой знае какво, че най-важното е да бъде добър човек. За разлика от мнозинството родители, които се прехласват пред всичко, което техните деца правят, Рафаел Надал е възпитан винаги да иска още и никога да не е доволен от себе си. Не знам това колко добре е в дългосрочен план, но определено влияе добре на кариерата на испанеца. Той се отнася с уважение към всеки опонент, без значение къде се намира в рангклистата и избягва да се хвали, когато печели и оправдава, когато губи. Това, което особено много харесвам в него, обаче, е неговата “Never say die” attitude. Когато си мислиш, че Надал пада, той обръща мача и започва да печели. Когато си мислиш, че всичко е свършило, той намира някакви сили отвътре за да продължи. Автобиографията на Рафаел Надал показва нещо много важно – колкото и талант да имаш, нищо няма да се получи ако не работиш здраво, ако не се надигаш над болката, ако не даваш всичко от себе си, дори когато се чувстваш слаб и неподготвен.

Трябва да си издръжлив, да устояваш на всичко, което те споходи, да се справяш със слабостта и болката, да се натоварваш до краен предел, но никога да не се предаваш.

От малък Рафаел Надал е преследван от контузии. На 19 му откриват рядко заболяване на ходилото, което почти прекъсва професионалната му кариера. След месеци рехабилитация и дни, в които чичо му го кара да седи в инвалидна количка и да удря топки, за да не забрави как се играе тенис, Надал се възстановява и продължава своята кариера. Казват му, че ако играе това ще доведе до проблеми с коленете и гърба. Почти цялата си кариера до момента той изкарва с болки. И не се предава. Харесвам човека Надал и спортиста Надал не заради неговите страхотни постижения в тениса, а заради характера му, който отказва да се предаде, който приема всеки проблем като препятствие, което трябва да бъде преодоляно, който избягва славата и хвалбите и извън тура обича да бъде със семейството си. В своята автобиография, която от литературна гледна точка няма висока стойност, Рафаел Надал показва какъв е един истински шампион. Сутрин, когато се събудиш уморен и отчаян и искаш да се предадеш поне за ден, трябва да се насилиш, да станеш и дадеш най-доброто, на което си способен. Защото иначе организмът свиква да се предава и това му става навик. На корта Надал е безмислостен и страшен – извън него е изплашен и нормален човек. Точно това намирам за изключително привлекателно. Казвали са ми, че изглеждам много силна. А понякога вкъщи плача за глупости – за нещо, което съм знаела, че няма да стане, но въпреки това съм се надявала. Представям си и Рафаел Надал като такъв човек – разкъсван от съмнения в нормалния живот, но излизайки на корта слага маската, прави ритуалите и се превръща в почти непобедим спортист. От тази гледна точка автобиографията му трябва да бъде прочетена от всеки, който е решил, че днес е денят, в който трябва да се предаде.

Други любими цитати: 

Концентрацията означава дисциплина, означава да устоиш на изкушението да се хвърлиш в необмислени рискове. А борбата с изкушението означава да владееш нетърпението и недоволството си.

***

Страх от победата означава, че макар да знаеш какъв удар трябва да изиграеш, краката и главата ти не реагират. Нервността поема контрола над тях и не можеш да издържиш

Израел – “Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог” – Етгар Керет

avtobusnijat-shofior-kojto-iskashe-da-bade-bog1В “Тютюн” Димитър Димов казва: ”Ако изпушиш три цигари една след друга, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цuгари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи.” Не съм вярвала, че ще го кажа, но нещо подобно се случи и с моите книги. Реших да прочета 196 книги за една година и въпреки скептицизма на много хора около мен, си мислех, че вроденият ми инат ще помогне и няма да ме предаде. Няколко месеца (до април) нещата вървяха добре. Четях, пишех, пишех и четях, търсех си книги и си мислех, че съм щастлива. Рецензиите взеха да не ми се получават, но си казах, че е временно. Продължавах да крада ценно време от сън и приятели, за да докажа и аз не знам какво на и аз не знам кого. И така до 15ти април. Дипломната работа, множеството лекари и болести и разни други ежедневни проблемчета и проблеми малко ме разсеяха и реших да си дам почивка. Докато напиша дипломната. Е, написах и я предадох на 16ти май, но не започнах да чета. Гледах книгите с някаква смесица от отвращение и страх. Както когато препушиш и препиеш и не искаш да видиш цигара и бира, аз бях пречела и не исках да видя книга. Купих си Етгар Керет и го четох месец – 200 страници за един месец, което за моите стандарти не е бавно четене, а направо не е четене въобще. Днес най-накрая я приключих и сякаш изкачих Еверест. Два пъти. Нямах търпение да седна да пиша и да продължа нататък. Разбира се, в промеждутъците четях други разкази, Гранта, дори и други книги. Но Керет не ме оставяше – беше препъни-камъкът в моят abuse с книгите. Трябваше да го прочета него, бавно, мъчително, трудоемко, за да мога да кажа, че се излекувах и отново мога да чета с желание и любов.

Така излиза, че “Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог” на израелския бунтар Керет никак, ама никак не ми е харесал. Което няма как да е по-далече от истината. В 200 страници Керет събира повече от 40 разказа – някои от по 4-5 страници, други от по 4-5 параграфа. Цинични, забавни, остроумни и саркастични, тези истории преплитат ежедневното с абсурдното, за да разкрият един малко по-различен свят и един малко по-различен поглед. Не мога да определя Керет на друг автор, защото просто досега не съм чела такова писане – умно, сдържано, прибрано и въздействащо. Керет наистина може да направи повече с шест абзаца отколкото други автори с 600 страници, както пише на гърба на сборника.

За какво точно са разказите, няма как да Ви обясня. Първо, четох ги почти цял месец и повечето са се слели в една магична картина и по-скоро преживявам, отколкото разбирам Керет. Второ, мисля си, че всеки по различен начин ще ги разбере и почувства. Това не е роман, за който можеш да кажеш, че се е случило това и онова и главният герой е казал това и онова. Това са разкази, безумни, кратки завинаги, които те отнасят на някакво по-добро място, където цинизмът и хубавото черногледство имат власт. А между другото хората умират и се прераждат, отиват в ада и се завръщат, влюбват се и се разделят. Но това си го знаете, това си е животът в цялата му тривиалност и скука. Етгар Керет взима този клиширан живот, обръща го с главата надолу и го прави по-забавен, по-колоритен, по-шарен и по-истински. Съжалявам, че изпуснах гостуването му в България преди около два месеца, но какво можех да му кажа тогава. Сега ако го видя бих изкрещяла: “Копеле, ти си жесток! Жестоко луд и жестоко странен!”

Любими цитати: 

Знаех си, че ще ме хванеш – засмя се ти. – Виж. – каза и се опита да станеш пак. – Мен вечне не ме е страх да падам, ама никак.

***

Доплака му се, но в очите му нямаше сълзи. Какъв е смисълът да си идеално вакуумиран, ако си целият мокър отвътре?

***

И аз се засмях. Беше толкова красива, толкова нелепа, както си висеше надолу с главата. Дългата и коса се спускаше на талази, а гърдите и изглеждаха като две съвършено оформени сълзи под бялата и тениска. Толкова красива. Качих се обратно на купчината и я целунах. Усетих езика и върху моя. Книгите се сринаха под краката ми, а аз увиснах във въздуа без друга опора, и се полюшвах само на устните и.

China: The Good Women of China: Hidden Voices – Xinran

178796 It’s not easy writing about women equality in the contemporary world we live in. We have been raised to believe that women were wronged for centuries and now is our time and place to prove we are equal to men. We vote, we run our own companies, we freely express opinions not given to us by our own husbands and we drive (although with the occasional ridicule). We have been told – this is your century and your time to prove women are not and should not have been inferior to men for so many years. So we have been given all of the opportunities to show all our emotions and inherent gentleness cannot stand in the way of us becoming as successful as men can be.

I realize what I am about to say is far from a popular opinion these days, but I feel the world today is not favouring women equality – it is simply saying women should behave more like men to succeed and be valued and appreciated. It is above and beyond gender equality – it is more about the fact that there is an accepted behaviour that leads to success – and it is associated mostly with male characteristics. I am not one to argue for difference but I do believe there are differences between men and women that shouldn’t be blurred. I have been living in a man’s world for quite a while now. The field I have decided to pursue my career in is mostly dominated by men – as every statistics and personal experience out there shows. And more often than not I feel my own father attempts to turn me into the son he never had. I know I can be successful, I just don’t want and I am not ready to compromise on me being a woman. I don’t admire these so-called succesful women who feel that eliminating any femininity and adopting an attitude of complete and utter badness is the way to win out there. I am not ashamed to admit – I want men to take care of me, I want them to take me out to dinner and actually pay and I don’t plan on working my ass off just to prove that I can be self-sufficient. I can be, I just don’t want to. I don’t mind being called shallow or cynical – for gender equality has gone far beyond and has put women in the unfair position of having to prove anything. I say we don’t have to prove anything – I (and we) can be as successful as we like and want to be without compromising. It’s not a men’s world or a women’s world – it’s a world where men and women are and will always be different. It’s true we have been long deprived from the opportunity to be equal members of society – but I say the fight for us to become equal has missed the point and turned every self-respecting woman into a person who tries to justify every life choice and who struggles day in and day out to show a man is not only not needed in the picture, but is also pretty useless.

Reading The Good Women of China has been particularly painful – and I doubt as painful for men as it is actually for women. After the Cultural Revolution and Deng Xiaoping’s policies to open up China to the West many journalists began enjoying freedom of speech – or at least much more freedom of speech than during the Communist rule. In the 1980s Xinran, a Chinese journalist, started hosting her own radio show, Words on the Night Breeze, which gave women the unprecedented opportunity to raise their voice. Within months after the initiation of her radio program, Xinran is overwhelmed with letters – female stories during and immediately after the Cultural Revolution. In The Good Women of China: Hidden Voices Xinran tells 14 of these stories, including her own. There is nothing particularly new, at least from our point of view. Women being raped. Women being forced into arranged marriages. Women being treated inferior. Women living as beggars because their own children disowned them. A girl dying after an earthquake, trapped in a building. And her mother comforting us. Another girl losing her mind because a group of soldiers raped her. Way too many times. From my point-of-view now, more than 30 years later, it feels way too familiar. Yet it always hurts the same for a woman to hear or read about another one being treated that way.

Xinran emigrates. And years later she publishes these stories – the stories of Chinese women waiting to be heard. It may seem way too banal to some – and it is. Not all of the women in China at that time lived that way. And yet these stories are about those that actually did. Xinran narrates way too plainly for there is nothing more to be said really. These are just the ordinary lives of ordinary women. Told in an ordinary fashion.

It has taken me nearly two weeks to write this and honestly I don’t like it. I don’t like what I have written and I certainly don’t like that I do not know what to think. It’s about time women shouldn’t be regarded as inferior but should be regarded as different. Whatever has happened must be stopped but whatever is about to be initiated should be suspended as well. Women are not there to be raped but they are not there to be exploited either. I don’t know where the middle ground lies but I hope we do discover it some day.

Cuba: Afro-Cuban Tales – Lydia Cabrera

afro-cuban-tales

I don’t remember clearly the last time I read fables. It might have been 15 years ago, it might have been even longer. What I do remember, though, is my pure infatuation with fables and especially with the one about the fox and the grapes. Like every healthy normal child (I would assume) I loved when animals spoke, acted and felt like us humans and I secretly dreamed they actually do. I secretly, secretly hoped they are just hiding their talents so that we do not utilize them to our advantage. Compared to that disappointment, the truth about Father Christmas hurt significantly less.

Come to think about it, I can’t find a reason why we ever stop reading fables. Life is unfair most of the time (as my dad usefully reminds me daily) so it feels more than awesome when the good guys overcome the bad guys using their wit and wisdom. Or when everyone gets what he deserves instead of what life serves him on a plate.

Lydia Cabrera’s Afro-Cuban Tales remind of fables, only fables set in Cuba. Growing up Cabrera becomes infatuated with the heritage and traditions of her home country – and she decides to convey them through magical and supernatural tales. A storyteller and an ethnographer, Cabrera sets on a journey throughout the history of Cuba – and delivers the real through the magical and the possible through the impossible. Her tales create a world, where people, Gods, animals and plants interact with each other and influence each other’s lives. Based on superstitions as well as religious rituals Afro-Cuban Tales offer abundance of details about Cuban practices, objects and religious ceremonies. For an ignorant reader as myself it has been an eye-opening experience into the world of Cuba. Some of the stories are existing legends or built around existing folk songs, while others are a result of the author’s imagination.

Unlike fables, though, Lydia Cabrera’s tales don’t always have a happy ending. Between the story of the girl who married an earthworm and later a bull and the history of how the mouse, cat and dog turned out to be death enemies, there are tales in which the evil flourishes and overcomes the good. Whatever the outcome, though, Cabrera always manages to end on some witty and wise note. Beyond the historical and cultural importance, Cabrera’s Afro-Cuban Tales establish ethical and human norms, according to which people regardless of race, colour or origin should live.

The English translation of the novel draws both from the Spanish and the French editions – the extensive notes below the text clearly explain the differences between the two editions and leaves open for interpretation the question of why Cabrera chose to write them differently. Overall, Afro-Cuban Tales is a good introduction to the mysterious and supernatural world of Cuba – told through the perspective of an ingeniously proud citizen.

Switzerland: Homo Faber – Max Frisch

downloadThe more technology develops, the more palpable the conflict between logic and faith becomes. Centuries ago people couldn’t explain to themselves phenomena, which to us now seem absolutely obvious. So they chose to believe – in faith, in miracles, in numerous Gods guiding and determining their lives. 14 years in the 21st century there is scarcely anything we still don’t have answers to. Excluding what happens after death or how exactly the universe was created, we more or less can find an answer to any sensible or stupid question we might have. It would seem then that faith in the supernatural, in something beyond reason and logic should be on its way to extinction. And yet that is not what popular culture shows us. Opposites tend to nurture each other – the more science and reason prevail in the battle of explaining the world, the more the supernatural insists on flourishing. At the end I wonder which one is better. For starters, living without the concepts of miracles and karma seems the healthier choice – for what you do is what you are going to get. And yet I can’t help but think that logic doesn’t necessarily make you happy. To quote an awesome show I just finished watching last week:

“If the only thing keeping a person decent is the expectation of divine reward then, brother, that person is a piece of sh*t. And I’d like to get as many of them out in the open as possible. You gotta get together and tell yourself stories that violate every law of the universe just to get through the goddamn day? What’s that say about your reality?”

Homo Faber by the Swiss author Max Frisch explores the damaging conflict between rationality and irrationality. Walter Faber, a scientist working with turbines, is a creature of technology. He has spent his entire life living in and with the present – for him the future is a mere function of our choices today and of chances rather than of faith. Fascinated with machinery, Walter worships the idea of a robot. The robot can and will be a better version of the human being, stripped from unnecessary emotions and fallacies. Within reason and logic everything is and should be possible – beyond that a man is subjected to chance. Chance, though, cannot and should not be perceived as karma – it’s a simple fact for Walter that probability includes within itself the concept of improbability and that the improbable doesn’t in itself include the intervention of some higher and inexplicable power. It seems Walter Faber has found his safety net in technology – he has no other spiritual beliefs. No higher power is guiding him – beyond the world of science there is nothing that could possibly excite him.

Throughout the first part of the novel (that is before he meets fate) I often wondered whether I envy or I pity the protagonist. Deemed Homo Faber, he is one idea too wise, one idea too down to earth and one idea too cynical. Rejecting destiny or karma, Walter embraces the materialistic world until a chance occurrence (or fate) threatens to shatter his beliefs. The plot of the novel itself could hardly matter – midway throughout we are told explicitly what to expect. On a journey taken by a whim Walter meets and falls in love with a young girl – only to realize she is his daughter of which existence he never even suspected. The incest in itself is neglected and merely mentioned – what is more important remains the journey of a man, whose beliefs are scattered into pieces. Meeting the mother (and probably his only true love) Walter is awoken to the greatest difference between machinery and people. However much we might want to, we cannot control every single thing that happens to us. And sometimes irrationality and fate play a bigger role than we want to admit.

Walter (Homo) Faber was probably never meant to be a likable character. We recognize far too many of our contemporary traits in him. The pure obsession with logic and rationality has degraded the human being to a machinery that can be controlled and sometimes manipulated. And for the sake of argument, living within the recognizable and rational saves you from actually having to experience the world in its beautiful and strange weirdness:

…about technology (according to Hanna) as the knack of so arranging the world that we don’t have to experience it. The technologist’s mania for putting the Creation to a use, because he can’t tolerate it as a partner, can’t do anything with it; technology as the knack of eliminating the world as resistance, for example, of diluting it by speed, so that we don’t have to experience it.

What Faber experiences at the end may be defined as a catharsis – and in the spirit of Greek drama he doesn’t have a lot of time to cherish the fruits of his discoveries. Nevertheless, Max Frisch poses the inevitable question – how far do we want to go with our admiration with technology – is there a boundary moment beyond which we cease to be amazed with the world and we stop being in love with life? A moment where we become so guided by reason and logic that we forfeit the opportunity to be surprised by a miracle?

‘You don’t treat life as form, but as a mere addition sum, hence you have no relationship to time, because you have no relationship to death.’ Life is form in time. Hanna admits that she can’t explain what she means. Life is not matter and cannot be mastered by technology. My mistake with Sabeth lay in repetition. I behaved as though age did not exist, and hence contrary to nature. We cannot do away with age by continuing to add up, by marrying our children.

Favourite quotes: 

Being alone is the only possible condition for me, since I don’t want to make a woman unhappy, and women have a tendency to become unhappy.

***

It is coldest just before sunrise.

Швеция: “Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” – Юнас Юнасон

stogodishniyat-starets

Знаете ли какво е общото между Франко, Сталин, Мао, Труман, Дьо Гол, Чърчил и Ким Ир Сен? Освен, разбира се, че това са лидерите, които до голяма степен определят политическото и икономическото развитие на света през 20ти век? Както зад всеки успял мъж стои една жена, така и зад всеки от тези успели и влиятелни мъже стои…Алан Карлсон. Със своите неволни и невинни действия оправният швед повлиява на хода на историята, предотвратява война между СССР и Щатите, спасява съпругата на Мао от сигурна смърт, разкрива съветски шпионин в обкръжението на Де Гол, и още и още полезни действия, без които светът днес нямаше да е това, което е. Добре, че е Юнас Юнасон, за да разберем на кого дължим своите благодарности.

Има нещо особено в скандинавската литература. “Годината на дивия заек” от финския писател Арто Пааасилина е трагикомичната история на журналиста Каарло Ватанен, който, уморен от цивилизацията и ограниченията, бяга от отговорностите заедно с един див заек. Неговите приключения, обаче, не могат дори да се сравнят с живота на Алан Карлсон. Подобно на симпатичния герой на Астрид Линдгрен, с който споделя фамилия, стогодишният старец решава да полети към свободата – или по-скоро да скочи към нея. На връх стогодишнината си Алан (както заглавието ни подсказва) скача през прозореца и изчезва. Оттам нататък старецът се забърква в ред комично-трагични ситуации, които включват куфар пълен с пари, няколко опасни убийци, един крадец, един собственик на количка за хот-дог, който се превръща в професионален шофьор, една слоница и нейната красива собственичка, един инспектор и няколко съвсем невинни убийства. Със страхотно чувство за хумор Юнасон паралено проследява и живота на Карлсон – от момента в който се ражда в малко село във Швеция, през гражданската война в Испания, където взривява мостове, към Щатите и СССР, където участва в изобретяването на атомната бомба та чак до ГУЛАГ. Въпреки тези премеждия Алан Карлсон никога не губи своя оптимизъм – каквото има да става, ще стане. Липсата на водка идва твърде много на шведа – и след повече от десетилетие в съветските лагери Карлсон продължава своя път през Корея, Индонезия, отново СССР и накрая Швеция.

На пръв поглед всичко това звучи безумно – толкова е безумно, че чак е смешно. Четейки в метрото често се смеех с глас – просто е невъзможно да останеш равнодушен към чувството за хумор на Юнасон. Алан Карлсон ни показва как трябва да се живее – спокойно, уверено и със здравословна доза оптимизъм. Рядко нещо изкарва изкарва Алан извън кожата му – стига да има водчица, храна и приятна компания шведът е напълно щастлив и готов да посрещне каквото животът му предложи. Не се интересува от политика и религия (а и защо ли) – важното е животът да си върви пък всичко все някак ще се нареди. А ако не се нареди – както казах, винаги има водка за тази цел.

Очарованието на “Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” се крие не само в забавните случки от живота на стареца. Със същото чувство за хумор Юнас Юнасон проследява най-значимите събития от бурния 20ти век. Всички конфликти, задкулисни игри и политически инсинуации са представени точно и ясно. Така “Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” се превръща не само в увлекателна, но и в доста образователна книга. Накрая, разбира се, имаме и един щастлив край, от който сърцето на читателя съвсем се разтапя. Рядко роман ме е карал не само да се усмихвам, но и наистина да се чувствам щастлива. Алан Карлсон трябва да бъде модел за подражание. Когато нещо не ти харесва, винаги може да го промениш (дори на 100 години). Каквито и страшни и опасни премеждия да ти се случат, всичко ще бъде наред в един момент. И най важното – докато има хапване, пийване и добър разговор, нищо не може да те победи. Пък любовта – тя може да дойде дори след стогодишнината ти.

Любими цитати: 

Things are what they are, and whatever will be will be.

***

Revenge is like politics, one thing always leads to another until bad has become worse, and worse has become worst.

***

You should beware of priests, my son. And people who don’t drink vodka. Worst of all are priests who don’t drink vodka.

***

People could behave how they liked, but Allan considered it was quite unnecessary to be grumpy if you had the chance to.

Brazil: The Posthumous Memoirs of Brás Cubas – Machado de Assis

bras-cubas

One of the greatest novels of Brazilian literature by one of its most important authors. These are the facts behind Machado de Assis’s The Posthumous Memoirs of Brás Cubas. Latin America has given birth to numerous amazing authors and it seemed Machado de Assis was going to be yet another one. Excited and eager to read the novel, I didn’t expect it would take me four days to finish it and nearly a week more to force myself to write about it. Because, besides to say I didn’t like it, I have neither motivation nor inspiration to say anything else. For the sake of this blog and the idea behind it, I would attempt to write something, warning you in advance this might be among the worst reviews I have ever written.

I am far from a literature revolutionary and I have rarely read and utterly disliked a novel the majority of the world has deemed a classic. Not that I am a conformist (or may be I am, but not regarding books) – it just seemed I liked the novels that have proven themselves by transcending through time. And yet The Posthumous Memoirs of  Brás Cubas, a classic novel by the widely accepted definition, was among the definite tortures this year.

The title says it all - Brás Cubas is telling his life story from the save harbour of the grave. Wondering where to star from, death or birth, the hero rejects the conformity of novels and begins from his death – a quiet and simple death at a sort of reasonable age. However, Brás Cubas feels he has left something behind – untold and unaccounted for – and goes on to describe his childhood, youth, adulthood and eventually senility. Frankly, nothing particularly amazing happens to our hero – he grows up a normal boy, he falls in love a little too many times than healthy, he doesn’t get married and he never has children. The latter is probably his biggest accomplishment (according to him of course):

This last chapter is all about negatives. I didn’t attain the fame of the poultice, I wasn’t a minister, I wasn’t a caliph, I didn’t get to know marriage. The truth is that alongside these lacks the good fortune of not having to earn my bread by the sweat of my brow did befall me. I didn’t suffer the death of Dona Plácida or the semidementia of Quincas Borba. Putting one and another thing together, any person will probably imagine that there was neither a lack nor a surfeit and, consequently, that I went off squared with life. And he imagines wrong. Because on arriving at this other side of the mystery I found myself with a small balance, which is the final negative in this chapter of negatives – I had no children. I haven’t transmitted the legacy of our misery to any creature.

Life is miserable through the pessimistic outlook of the protagonist – there is scarcely anything worth about it so why bring on the misery to another human being by reproducing? Well, I can’t answer that, but I can certify that after finishing The Posthumous Memoirs of  Brás Cubas I certainly had a lot of suicidal thoughts. I am attempting to understand the hype behind this novel – and so far utterly failing to do so. Whether it is because I have been reading a lot of contemporary and modernistic novels lately, or whether because I always associated Latin America with brilliance, originality and magical realism, but Machado de Assis’s realism was way to cumbersome and to be honest boring. I realize this is the 19th century and realism is what I should expect and what I should get. I have no particular objection to realism in novels (and to be perfectly honest to Machado de Assis there were some successful metaphors out there) but the Brazilian takes it to another level. I wasn’t excited about the story, I wasn’t excited about the characters, I wasn’t excited about the setting, I was simply excited about ending this and moving on to something better. Nevertheless, I gave it two starts – not my cup of tea but from times to times there was inspiring philosophy I didn’t mind reading. Overall, though, a cataclysm must have occurred if I turn back to Machado de Assis in the very near future.

India: Shame – Salman Rushdie

shame_salman_rushdie

Nearly two years have gone by since I last immersed myself into the magical and sometimes crazy world of Salman Rushdie. The Indian born writer is among the most imaginative authors out there and his novels have brought him not only world-wide fame but also a death sentence (because of the strikingly controversial The Satanic Verses). Pushing his imagination to the limit and employing the whole variety of the English language, Rushdie creates a magical world filled surreal people and places. These magical events usually follow closely a certain historical period and while in Midnight’s Children Rushdie focused on the destiny of his home state of India, in Shame he describes the partition of Pakistan and the subsequent years of turbulence and violence in the newly formed state.

In a typical Salman Rushdie fashion, Shame shocks from the mere start. Omar Khayyam Shakil has been born and raised in the fictional town of Q. (actually Quetta, Pakistan) by his three mothers – sisters who shared the symptoms of pregnancy as well as the birth itself, making it impossible to determine which one gave birth to him exactly. Confined in his home for more than 20 years, Omar develops into a strange and introvert fat boy, filled with hatred towards his mothers. Upon his escape he is blessed (or cursed) by them to never experience shame – because of how he looks or because of who he is.

On the opposite of the shame-shamelessness specter is Sufiya Zinobia, the daughter of General Raza Hyder (based on real-life General Mohammed Zia ul-Haq). Disappointment to her parents from the moment of her birth (in a typical Muslim tradition they wanted a boy) she grows into a mentally disabled woman with the brain of a 10-year-old. Unlike Omar, Sufiya has been raised with shame – ignored and despised by both of her parents, the girl lives in her dreamy world of imagination until a vicious force overwhelms her. For in Rushdie’s novel both shame and shamelessness ultimately lead to violent brutality.

Through the lenses of magical realism Rushdie also explores the real-life decades long conflict between Zulfiqar Ali Bhutto and General Mohammed Zia ul-Haq (respectively Iskander Harappa and General Raza Hyder in the novel). The struggle between these two men over dominance in Pakistan spreads out to their families, wifes, children and relatives and submerges everything into blood and death. Because the only way to destroy a dictator is obviously to substitute it with another one.

Salman Rushdie loves a multitude of characters and in Shame there are so many of them entangled into complicated relationships that I lost track more often than not who was whom. The bottom line, though, was clear. I often wonder which is the human trait responsible for the majority of the suffering we impose on ourselves and on other people. Is it greed, or pride, or lust, or jealousy? Are the ten deathly sins causing all of our troubles? Or probably something else, specific for each individual?. For Rushdie shame is the root of all evil – for every insult, failure, disappointment, revenge, pain or death ultimately lead to feeling shame. And feeling shame is so painful and unbearable that people succumb to drastic measures to suppress it and fight it. Violence in its most vicious form stems from this inherent shame, to which none of them (or us really) is immune.

In Shame the narrator is not a distant observer – he is entangled in the novel. He judges, condemns and criticizes. He is both repelled and proud of his own creations. Salman Rushdie eliminates the boundary between reader and author and invites us to be his accomplices in creating and destroying the lives of his shameful and shameless characters.

More from Salman Rushdie: 

Midnight’s Children

More from (about) India: 

Shantaram – Gregory David Roberts

The White Tiger – Aravind Adiga

Favourite quotes: 

Realism can break a writer’s heart

**

…every story one chooses to tell is a kind of censorship, it prevents the telling of other tales.

***

Shamelessness, shame: the roots of violence

***

All stories are haunted by the ghosts of the stories they might have been

***

If a great man touches you, you age too quickly, you live too much and are used up.

Canada: Hateship, Friendship, Courtship, Loveship, Marriage – Alice Munro

hateship loveshipLately I feel international literature available in Bulgaria has been witnessing some very positive developments. More valuable books are being translated with less focus on self-help, esotericism, alternative healing practices and food-for-the-soul type of novels. Bulgarian literature has also enjoyed its much awaited revival so things are indeed looking up and I expect (or rather hope) that the average Bulgarian will learn to read and appreciate quality literature.

However, one major negligence stands out. The Canadian winner of the 2013 Nobel Prize Alice Munro has never ever been translated in Bulgarian. I would very much hope that this omission will soon be corrected as Alice Munro is a great storyteller and frankly an incredible woman.

Hateship, Friendship, Courtship, Loveship, Marriage, Alice Munro’s tenth short story collection, strikes with its rather unconventional title. The first story, bearing the same name, quickly sets the tone for the rest of the stories to follow – a vivid and thorough dissection of human relationships in their various forms. Munro’s characters are ordinary people, usually living dull and seemingly uneventful lives. They are adolescent girls and boys looking for purpose, middle-class families going through crisis and sickness, older couples faced with separation and eventually death. The author skillfully jumps from past to present and to future – her trademark – to build comprehensive stories that feel like miniature novels. At the heart of every individual character’s motivation, however different they might be, lay relationships. Rather than becoming more straight-forward and simple as we grow up (which is what I am hoping anyways), they tend to grow even more complicated, confusing and frustrating. Beyond the ordinary characters hide complicated creatures, whose bonds with family, friends and lovers are both affected and affect their lives in unimaginable and sometimes final ways. Throughout her career Munro has been fascinated by the origin of relationships – are they really arbitrary and random or are they fated? Do the bonds we form depend solely on our background and environment or are we forever looking for that special kind of person who is supposed to fill in a certain void? I suspect everyone would find a different answer to this question in Munro’s collection. 

While reading I often got confused between the short stories, mixing characters and places. At times it felt less like a collection of separate short stories and more like a novel, where only the names of the characters and the places change, but the main idea remains constant with the author slowly taking us through introduction, climax and then resolution. In that sense the stories are skillfully ordered. In Hateship, Friendship, Courtship, Loveship, Marriage the cruel games of two bored adolescent girls threaten to make a fool out of a woman, who decides to travel the country and live with a man she has been tricked into believing had feelings for her. Fate, however, has a funny way of sorting things out – and in that sense love becomes more of a chance happening than of a growing and rethought feeling. Comfort, probably the most disturbing short story, follows the calculated decision of a terminally ill man to take away his own life. His wife, upon finding him, is not surprised or shocked – they have discussed it. She is only disappointed because she expected that as she had been an integral part of his life, so should she be present at his death. As she struggles to come at peace with her husband’s death, Nina struggles to make sense of his suicide note and to convince society that an atheist must not be buried according to convention. Nettles is the touching story of a childhood friendship that ended abruptly and unexpectedly. Decades later, a man and a woman mean and re-enact their relationship in a violent storm under the pouring rain. However, both were scared by life in some way – getting together for real is out of the question. The only thing that remains is that distant feeling of warmth, friendship and gentle tickling of the first love. What is Remembered is a chance encounter at a funeral, which soon turns into a passionate one night stand. They are destined never to meet again – and probably for the best. Nevertheless, Meriel relives and revives that night, embellishing and altering it to fit her most sacred dreams. An affair that doesn’t destroy her marriage but that changes her outlook towards life. The final story, The Bear Came Over the Mountain, follows a man who slowly loses his wife to Alzheimer. The only short story in which the now 72-years-old Munro focuses on the challenges of old age. Grand and Fiona have lived and cared for each other for 50 years (despite his occasional flings) when her sickness commits her to a care facility in which she forms a rather unusual bond with another patient. Grant is left to overcome his jealousy and selfishness and to ensure the happiness of his now estranged wife, even with another man.

Alice Munro possesses enviable knowledge of the way the human mind operates. Her characters are vivid and real, her stories are plausible yet surprising and shcoking, and her portrayal of relationships as the most important determinant of our life positions her among the greatest masters of the short story. Absolutely looking forward to reading more from her and secretly hoping we would get to see her in Bulgarian bookstores fairly soon.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 47 other followers