“Кажи на вълците, че съм си у дома” – Карол Рифка Брънт

download (1)Ако някога разполагам с много пари, ще си купя гора. Ще я оградя със зид и ще си живея там, както са живели едно време. Може и да намеря някого, който да пожелае да остане с мен. Стига да ми обещае, че няма да обели и дума за настоящето. Но едва ли ще открия такъв човек. До този момент не съм попадала на никого, който да ми обещае подобно нещо.

Кажи на вълците, че съм си у дома. Кажи им, че съм готова и не ме е страх да ги срещна. Оголената ми душа ще се изправи срещу оголените им зъби. Моята страст ще срещне тяхната ярост. Не знам кой ще победи, но знам, че не ме е страх да бъда това, което съм. Не ме е срам да им покажа, че съм различна, ранима, изплашена. Знам, че надушват слабостите ми и са готови да ги използват срещу мен. Да ме изобличат пред света, да му покажат грешките и паденията ми и да ми се присмеят. Аз съм готова. Кажи на вълците, че съм си у дома. Кажи им, че ги чакам.

“Кажи на вълците, че съм си у дома” е прекрасен пример за това каква трябва да е литературата за тийнейджъри (или за подрастващи, ако мразим англицизмите). За разлика от “Вината в нашите звезди”, която създава едни мелодраматични и многострадателни образи, които (особено главната героиня) едва ли не благодарят на рака, че се е появил и ги е срещнал. Ами не – смъртта (и ракът, и СПИН, и какво ли още друго) са си доста отвратително нещо. Няма лошо в оптимизма – стига да е на място, а това съвсем не е така в така прехваления роман на Джон Грийн.

Но да се върнем на “Кажи на вълците, че съм си у дома” на Карол Рифка Брънт. Това е роман за загубата такава, каквато наистина е – непоносима, болезнена, унищожаваща всяка жива клетка в тялото ти. 12-годишната Джун губи единствения човек, който някога я е разбирал. Вуйчо и линее от болест, която хората са се срамували дори да произнесат през 90те години. Сестра и Грета губи детството си в името на неосъществените мечти на родителите си. Майката на момичетата губи братът, който тъкмо отново е открила. Тоби губи единственият мъж, който някога го е обичал, въпреки това, което е. Почти всяка страница е промита с толкова мъка, така истинска и осезаема, че е невъзможно да остави дори и най-върлия циник безразличен. А вълците се притайват в тъмното, в ъглите на къщата, във фона на картините, в дебрите на гората, готови веднага да се нахвърлят към този, който не се вписва в тяхната глутница.

“Кажи на вълците, е съм си у дома” е едно безкрайно плачене – от първа до последна страница. Без излишни мелодраматизми и изкуствен отпимизъм Карол Рифка Брънт с майсторство рисува загубата, която се превръща в привързаност, за да се разпадне още по-бързо и болезнено. Една страхотна книга за всички непораснали деца в нас.

Други любими цитати

Струваше ми се, че най-сетне разполагам с доказателство, че дните не са еднакво дълги, че времето невинаги тежи еднакво. Доказателство, че съществуват най-различни светове, надградени един върху друг, стига да искаш да бъде така.

***

Наистина се чудех защо хората се занимават с неща, които не хареесват. Понякога ми се струваше, че животът е някакъв постоянно стесняващ се тунел. Когато се раждаш, тунелът е широк. Но само миг след това се стеснява наполовина. Ако си момче, вече е сигурно, че няма да бъдеш майка и е твърде вероятно да не станеш маникюрист или учител в детска градина. Докато растеш, тунелът постоянно се стеснява. Ако паднеш от някое дърво и си счупиш ръката, зачеркваш възможността да станеш бейзболист. Ако изкарваш само двойки на контролните по математика, зарязваш мечтата си да бъдеш учен. Ето така отминават годините, докато накрая не се заклещиш някъде. Като хлебар, библиотекар или пък барман. Или счетоводител. И това е. В деня на смъртта ти тунелът е толкова тесен, натоварил си се с толкова много направени избори, че накрая просто те смачква.

***

Може би ми беше писано да се влюбвам в хора, които не мога да притежавам. Може би имаше най различни недостижими мъже, които ме чакат да ги намеря. Чакат да ме накарат да изпитам същата невъзможност отново.

“Куклената къща” – Туве Янсон

downloadМного често наивно ни се иска да вярваме, че животът е низ от случки и събития, които ни оставят без дъх (било то добри или лоши). Преминаваме тичешком, почти на сън, през дните, в които не се случва нищо интересно и които следват обичайния си път, и стремглаво се устремяваме към онези дни, които ще ни разтърсят из основи и ще променят житейския ни път (отново, било то за добро или за лошо). Някак си в този водовъртеж не разбираме, че от първите в животът има прекалено много, а вторите вечно не достигат. И отнова така грешно игнорираме първите – смятайки наивно и доста глупаво, че в тях няма нищо, от което да извлечем полза, още един загубен ден, в който ставаш, ядеш, работиш и спиш. И чакаме ли, чакаме да дойдат вторите, а те, горкичките, идват толкова рядко и за толкова кратко, че остават почти незабелязани. Не остава нищо друго освен май-май да се фокусираме върху първите.

Това прави и Туве Янсон в своя сборник за възрастни “Куклената къща”.Натъртвам на “сборник за възрастни”, защото всъщнот Янсон е известна повече като детска писателка. Освен това е и художничка, и скулптурка и какво ли още не. Родена в артистично семейство, Янсон от малка поема по пътя на изкуството, скачайки от едно на друго с още по-голям устрем и успех. Не съм чела разказите и за деца – но мога да кажа, че разказите и за възрастни са едни от най-прекрасните разкази, които въобще съм чела. Простичко и без излишно доукрасяване и патос Янсон рисува своите герои – и те като нея артисти.

В разказите на Янсон на пръв поглед излиза ежедневието – онова скучно и сиво ежедневие в залеза на живота (или кариерата) на един човек. Онова скучно и сиво ежедневие, което всеки ден лека полека те трови. Човек се хваща за каквото може. Строи куклена къща, за да избяга в нея от своята собствена. Търси любовта измежду коловозите, за да осъзнае, че винаги ще бъде сам и неразбран. Танцува и пие до забрава, въпреки че отдавна е възрастен за тези неща. Опитва се да общува с хората, но разбира, че единственият му приятел е една отвратителна маймунка. Показва любовта към най-близките си по малко странен и груб начин и не винаги успява да ги предпази.

Туве Янсон рисува едни откровено трагични истории, но някак си съумява да запази доза оптимизъм – или поне реализъм. Това е истинският живот, този, който ни подминава ден подир ден. Това са и проблемите, които ни чакат. Решението понякога е толкова абсурдно, колкото и самия проблем. Туве Янсон е била чудачка и в живота, и в разказите. Определено едно от най-хубавите неща, които съм чела от много време насам.

Georgia: Murder on the Leviathan – Boris Akunin

Phoenix-81843-a Akunin Murder on the LeviathanFor even the beloved’s imitation is worthy, in love’s eyes, of adoration.

When I was quite young and I was just getting introduced by my mom to the magical world of books, we had a Saturday day ritual. We would go to this famous square in Sofia (“Slaveykov” for the Bulgarians out there) and we would spend hours looking through the old and the new books. I knew what I was looking for – a crime novel by Agatha Christie featuring the infamous Hercule Poirot, which I hadn’t yet read. By some point the task became almost impossible – I was a person possessed and I had read every single story with Hercule Poirot. I moved on to Miss Marple (who I didn’t like that much) and I had no peace until (almost) every book by Agatha Christie was in my possession – carefully read and utterly admired.

Then puberty hit me (along with all the fun, drama, desperation and self-loathing) and I was too busy with other endeavours, which I am not particularly proud of, so reading was a thing of the past. A couple of years ago I did go back to reading with an even bigger enthusiasm but it seemed I no longer needed the thrill and mystery of detective novels. Murder on the Leviathan in that sense was a challenge for me – to see how much my perception from the times I loved Poirot to now has changed.

Murder on the Leviathan is a classic “closed room” mystery novel with a lot of potential and a sharp sense of humour, which led to a couple of loud giggles from my side on the tube. Paris, end of the 19th century. The eccentric Lord Littleby, a collector of rare Indian treasures is brutally murdered in his home. Alongside with all of his servants. A golden statue wrapped in a priceless Indian shawl is missing. The murderer, however, made one mistake, leaving a clue that suggests he/she is one of the passengers on a large steamship,the Leviathan, travelling on its maiden journey from Southampton to Calcutta. Police commissioner “Papa” Gauche, a somewhat funny and clueless version of Hercule Poirot is in charge of the investigation. By identifying ten key suspects and placing them in the same dining room throughout the journey (which I found a bit easy and simplistic to be honest) he begins his theories of conspiration. He is not the real hero, though. A mysterious Russian diplomat, Erast Fandorin, is the true master mind of the investigation, rebuking Papa Gauche’s stupid theories and eventually solving the mystery. Apparently, he is quite a character, featuring in numerous Boris Akunin novels (most prominently in The Winter Queen, which should have been the one I read…) and his style and process of deduction very much remind of the prominent Sherlock Holmes.

All good, yet I failed to be impressed by Akunin. Most of the suspects were one-dimensional characters – stupid but self-confident Papa Gauche, eccentric and rather crazy Englishman, misunderstood Japanese, a spoiled wife of a Swiss banker, etc, etc. Limiting a whole ship of suspects to just a few people seemed a rather easy escape for Akunin. Finally, the ending didn’t leave me in awe – I rarely do, but now I guessed the murderer half-way through and his/her reasons for committing the crime seemed rather shallow and underdeveloped. Still, Erast Fandorin is a charming and enchanting character and the few jokes here and there made Murder on the Leviathan sort of good read. I must say, though, my passion for detective novels hasn’t disappeared even a bit – it’s just that Akunin is not exactly my type of cake.

Quiet – The Power of Introverts in a World That Can’t Stop Talking – Susan Cain

71NDnv8+hvL._SL1500_“And the self-help industry, into which hundreds of thousands of Americans pour their hearts, souls and some $11 billion a year, by definition reveals our conception of the ideal self, the one we aspire to become if only we follow the seven principles of this and the three laws of that. I want to know what this ideal self looks like.”

A new job in an old place and a room full of 30 new faces with whom you must either interact successfully or be forever condemned to isolation. For some this might seem a dream come true – for me it’s a disaster waiting to happen. Ever since I can remember I have hated small talk – I am terrible at it, I make the worst first impression because I literally have no idea what constitutes “small talk” and frankly I do not enjoy it even a bit. But in my high school, in my university and in my job you have to be sociable and communicative. At interviews you have to say you are a team player, you absolutely love working with many people and you cannot imagine working anywhere else but in an open space with 60 people where even when you go to the bathroom you meet at least 5 colleagues with whom you should exchange absolutely useless words. Otherwise you are seen as socially inept.

I always blamed myself for that. I spent most of my teenage years trying (almost successfully) to be like the extrovert kids – center of attention, always screaming, chatting and laughing. It took me so much energy to pretend that I often came home absolutely exhausted and I needed to stay by myself for a long time. I was sure there was something generally wrong with me – and that I would never succeed if I don’t learn to be a successful communicator. One that is always happy to talk to people about senseless things.

Before becoming a writer, a blogger and a motivational speaker, Susan Cain was trapped in a job that somewhat was not fitted to her personality. A lawyer in a large New York firm she needed to be on the top of her game – charming and communicative – but there was always some sort of pretense in her behaviour. After she quit her job Cain focused all of her time on a subject that has been tormenting her – how did the world change from the Cult of Character to the Cult of Personality? Back in the end of the 19th century and the beginning of the 20th century quiet and reserved people were widely admired. The more a woman was considered gentle and unassuming, the better party she was. And there came Dale Carnegie on the horizon (I do enjoy his How to Win Friends and Influence People, do not get me wrong) and we suddenly become obsessed with the Cult of Personality. Up to today people spend an outrageous amount of money trying to fit the ideal that society has placed upon us – extrovert equals success / introvert equals isolation.

If you look at job advertisements, they almost always feature key words such as “team player”, “open”, “communicative”, etc. In school and university we are constantly forced to work in groups, and being evaluated on it. The quiet and reflective type of person is pushed back in favor of a more expansive personality. In her Quiet: The Power of Introverts in a World That Can’t Stop Talking Susan Cain incorporates more than 100 years of history and philosophy to show that we might be losing more than we are gaining from this change. Even though at some points Cain is rather one-sided (implying introverts are much better than extroverts) more or less she is indeed trying to stay within the grey area. In a world that moves faster than we can even imagine, it is important we stop and listen to the quiet voices in the room. You might say (and I was thinking the same) that these quiet voices must make themselves heard. They do; it’s just that their style is not so expansive and they more often than not remain unheard in the background.

Despite the loopholes and the somewhat unreadable style at times, Susan Cain raises an important question. Society must stop forcing people to change and we must within ourselves fight the self-help industry that is forcing us to buy this book or attend that seminar so that we emerge identical. By a standard someone decided is successful and appropriate.

Quiet must be read by anyone who feels their inherent quietness is an obstacle to their personal development. And it must be read by anyone who ultimately believes an introvert is a shy person. If you ask anyone, I rarely come across as introvert. I am outspoken (even though I hate small talk), I tend to communicate well (even though only when I have something I really want to say), and I smile a lot (even though mostly at people I like). However, almost every day after work I go home and I feel utterly exhausted not only by the 16+ hours spent in the office but also by the endless communication, most of which doesn’t add any value to my (or their) life. And I prefer those quiet evenings with just a few friends and a few bottles of wine to the large groups of people I don’t even know (or like). In that sense disregarding a few weaknesses in Quiet, it appealed to me.

To end with a personal example (given Cain’s novel is full of personal examples). The last seminar of my 2-month training to become an investment banker was a seminar with an US personal trainer, who spends her time coaching CEOs and other senior people on how to be successful and likeable individuals. I disagreed with most of the things she said but I became quite infuriated when she made us choose a really powerful word that we want people to associate us with. I was among the last ones and until my turn came around, I heard a lot of magnificent, epic, fighter, great, ambitious, amazing, etc. I said: I want to be a person other people can depend on. She wanted me to make it more powerful. I said No. I said I don’t think that being enthusiastic and expansive is the only way out here to be successful. I rarely show any excitement – not because I am not actually excited but because I am not the kind of person who easily shares her emotions. And I refuse to buy self-help books or hire an expensive coach to teach me how to be someone else to succeed. I believe I can do it being the person I am. And I believe that’s exactly what Susan Cain is telling us. If only we remain quiet for a bit to actually listen.

PS: After the seminar several of my colleagues told me they agreed with me but didn’t want to say that given the lecturer was not exactly impressed with my way of thinking…

Other favourite quotes:

All of which raises the question, how did we go from Character to Personality without realizing that we had sacrificed something meaningful along the way?

***

We don’t need giant personalities to transform companies. We need leaders who build not their own egos but the institutions they run.

***

You once said that you would like to sit beside me while I write. Listen, in that case I could not write at all. For writing means revealing oneself to excess; that utmost of self-revelation and surrender, in which a human being, when involved with others, would feel he was losing himself, and from which, therefore, he will always shrink as long as he is in his right mind…That is why one can never be alone enough when one writes, why even night is not night enough.

Franz Kafka

“#НаЖивоОтСофия” – Александър Шпатов

NaJivoOtSofia-coverКогато за първи път чух заглавието на “#НаЖивоОтСофия”, ми прозвуча като някакво ТВ предаване,в което добре изглеждаш мъж около 30те, среден на ръст, със зелено-сиви очи (или поне така мисля) и с бира в ръка (позовавайки се на корицата) ни разказва с някакъв особен плам какво точно се случва в София, на живо от центъра на събитията така да се каже. Не мисля, че съм много далече от истината – всеки, който познава Александър Шпатов, поне веднъж през живота си е засядал с него на пейка, я на Кристал, я на Народния, и с бира в ръка е слушал истории, истории, истории. Като типичен писател (предполагам) Александър Шпатов рядко казва нещо с малко думи, ако може да го каже с много. Но в “#НаЖивоОтСофия” той е стегнат, всяка дума си е на мястото, няма излишно изречение или параграф. И ако за момент забравим, че четем това от книгата, като нищо си седим с Шпатов на най-далечната пейка на Кристал и той сериозно и задълбочено ни обяснява защо трябва да обичаме своя град. Нещо, което доста често забравяме.

Идеята, доколкото аз поне знам, се заражда около протестите миналата година. Шпатов, когото “дъвката, че София не е България” (тук неточно цитирам самия автор), докарва до тиха (и не толкова тиха) ярост, взима нещата в свои ръце и година по-късно ни представя сборника на нашия живот – на всеки който е обичал, плакал и живял в София. А може би идеята се е зародила още от преди – София е непрекъснат персонаж в разказите на Шпатов и горко на момичето, което се опита да открадне сърцето му – той май вече го е дал на тази въпросна София.

Въпреки че бях чела около половината разкази под един или друг формат, реших да се придържам към подредбата и да открия за себе си идея в нея. Пък и винаги съм виждала сборниците като един вид роман – с различни персонажи и различни истории, но в крайна сметка водещи ни към една главна идея, която за всеки е различна, а за автора най-вече. А никой не чете главите на роман в избираем ред, нали?

Отгръщайки първата страница на “#НаЖивоОтСофия” е все едно виждаш табелата “София” след 10-ина дни на морето или пък се сблъскваш лице в лице с пословичната българска учтивост, когато лелката/чичкото зад гишето ти казва: “Абе личната карта бе!” Оттам нататък е един водовъртеж от емоции и случки, които само един истински софиянец (да не изпадаме в спорове какво е това животно и има ли почва то у нас) може да усети. Шпатов ни прекарва през жълтите павета, Славейков, НДК, Младост, Народния, Крисал, Микстейп, Мтел, Петте кьошета и къде ли още не (тези места за мен са по-скоро близки познати; истината е, че нямам идея къде има и няма кавички, ама предното обяснение звучи по-добре). И навсякъде са тези персонажи и тези места, които ни карат да обичаме София – пък била тя и мръсна, и тъмна, и мрачна, и опасна.

Всеки би трябвало да може да открие нещо за себе си в този сборник. За моя радост аз открих любимия си Шпатовски (май тази дума не звучи особено добре…) разказ “Момиче от София”, но също така открих “Задържане” (много близко до първото място), “Вероятности” (тази история съм я чувала от автора с цел да ме убеди, че Бог съществува; не успя), много любимият “Принцеси от Славейков”, който наскоро излезе в “Гранта България”, странният “Тоалей” (който всеки път ме забавлява), един разказ, в който читателят е и главен герой и съавтор (единственото, което му е нужно са няколко бири, свободна пейка и слушатели), и други, но нека не издаваме всичко. Понякога си мисля, че Александър Шпатов и след 50 години ще седи на Орлов мост и ще ти разказва за първата му и единствена любов София и за живота им заедно. И за онова време с първите целувки някъде на Лилиите в Борисовата, и за еди-кой-си купон, или пък за помниш-ли-онзи-път-когато…

Още от Шпатов: 

“Разкази под линия”

“Календар с разкази”

 

Иран: “Моята орис” – Паринуш Сании

moiata-oris-parinush-sanii

Всичко, което исках, постигнах един ден, когато вече не го исках!

“Моята орис” може спокойно да бъде и “Нашата орис” или по скоро “Тяхната орис”. Защото това е историята на повечето жени родени и израстнали в ислямска държава. Защото това е един от малкото случаи, в които думата е дадена на жената – това така нисшо и контролирано същество според Исляма. Защото в “Моята орис” Паринуш Сании с прости думички и истории разказва за цялата болка и за цялата несправедливост, която идва с раждането на едно момиче. От явното съжаление на родителите, че тя не е той (въпреки че от чисто практична и репродуктивна гледна точка жените са точно толкова необходими колкото и мъжете), през задължителното омъжване за някой абсолютно непознат, до посвещаването на целия живот на децата и съпруга, до момента, в който дори и децата не жалят собствената си майка. Забранявана два пъти от режима в Иран, “Моята орис” все пак става една от най-популярните книги и е преведена на няколко езика. Наскоро авторката даже беше в България, но аз както обикновено със закъснение откривам добрите автори (така изпуснах и Керет), така че ще се задоволя да пиша все едно съм я срещнала.

Паринуш Сании заминава за Щатите, но се връща през 1979, когато избухва известната Ислямска революция. В своя роман авторката обхваща пет бурни десетилетия от иранската история през очите на една обикновена жена, която упорито и без особен успех се опитва да се бори срещу нормите. Масуме е нормално младо момиче, което се увлича по учението, въпреки неодобрението на майка си и братята си. Единствено (изненадващо) баща и я подкрепя, но тя губи и тази своя опора, когато се влюбва. Няколко погледа и съвсем невинен разговор между момче и момиче в Иран са равносилни на престъпление. Масуме е принудена да забрави своята любов към скромния аптекар Саид, бита е от семейството си и накрая е омъжена за човек, когото среща в деня на сватбата. Последват трудните години на иранското съзряване, от което съпругът (в крайна сметка сравнително приемлив) е важна част. Масуме не изоставя мечтата си да завърши висшето си образование, но измежду децата, съпруга и неговите политически пристрастия това става все по-трудно.

“Моята орис” звучи като вика на всяка една иранска жена, която не желае повече да бъде предмет или жертва. Това е опълчването на по-слабия пол, който иска равен достъп до обучение и работа, и който желае да се омъжи по любов а не по задължение. Докато Иран се бунтува срещу шаха и се опитва да установи една нова система (чиито идеали естествено са съвсем различни от резултата), една жена се опитва да се опълчи първо срещу семейството си, после срещу съпруга си и накрая срещу децата си. И почти винаги губи. Целият си живот Масуме прекарва в служба на другите – и когато на стари години очаква разбиране от своите деца, тя не го получава.

“Моята орис” е простичката история на един живот изживян в подчинение и страдание. Масуме има своите щастливи моменти, за които обаче се бори дълго и после плаща още по дълго. Паринуш Сании вдига завесата покриваща иранската жена, за да покаже на Запада без грим и украса каква всъщност е съдбата на една жена в ислямска държава. А тази съдба не е никак лесна и завидна.

Любими цитати: 

Всеки ден си казвах, че го обичам повече от предишния, че просто е невъзможно да обичаш някого толкова, но на другия ден отново откривах, че може да се обича повече.

***

Проумях, че нито упреците, нито похвалите на хората имаха някакво значение.

***

Никой не ни иска заради самите нас, а заради себе си.

Norway: Hunger – Knut Hamsun

hungerI will exile my thoughts if they think of you again, and I will rip my lips out if they say your name once more. Now if you do exist, I will tell you my final word in life or in death, I tell you goodbye.

Knut Hamsun’s Hunger was recommended to me by a very good friend, whom I never associated with reading. I started reading it at one of the most difficult times of my life a couple of months ago and suffice to say, it’s not the book that will help you get up. It’s probably the book that will convince you that life is pretty much awful and hardly worth the trouble of living. So i threw it away for a time when I might be more stable to adequately appreciate it beyond the This book is so depressing it makes me want to kill myself type of attitude.

Knut Hamsun must be read for at least two reasons – he won the Nobel Prize for Literature in 1920 and he was a strong and outspoken supporter of the Nazi regime and Hitler himself. Disregarding the latter (or at least attempting to separate distinctly the writer from the human being) Hamsun possesses an immense talent and a vocabulary good enough to make you lose your mind.

In his powerful somewhat autobiographical novel Hamsun follows the slow alienation and obsession of an unnamed male character living in Oslo. The man is an aspiring author to be (much like Hamsun before his debut in 1890 precisely with this novel) but is somehow unable to adapt to life. The young writer struggles to achieve self-discovery and its ultimate artistic expression but fails every time, even worse than the time before.

It was extremely painful to read Hunger. Beyond the actual, physical hunger of the main character, there was a more painful despair and strive for self-destruction. The novel goes beyond the insanity of an unsuccessful young writer – it goes on to explore that particular time of one’s life when you are thrown into adult life and you realize you not only have to work to survive, but you might be actually forced to exchange your time and ideals for money. And food.

The protagonist of Hunger acts more like a child than like a grown up man. He refuses to accept the rules of the game. In his idealistic mind he can write about whatever he wants to and be celebrated about it. In his idealistic mind the woman he loves will love him back despite of his poverty and alienation. Hamsun paints an unforgettable portrait of a man driven by forces beyond his control to the edge of self-destruction. The feelings of anger and frustration are almost palpable in a man who doesn’t know how to live life and whose irrationality and instability cause his ultimate destruction. It’s difficult to survive in a world when you don’t play by the rules. Hamsun’s Hunger I would assume is the author’s rebellion against the rules. His ultimate struggle to live the way he wants to without confirming to society’s rules. I know for a fact this doesn’t work – you either adapt or you die. Thanks, Darwin.

The Rothschilds. A Family of Fortune – Virginia Cowles

81gYnaOHxeL._SL1500_The times never move without the Rothschilds, for the Rothschilds always move with the times. 

The first time I went for an interview in Rothschild in London more than two years ago I had memorized a few phrases every banker to be has to memorize. It is a bit ironic that I know what I must say and they know what they must hear and yet both parties participate in this self-inflicted circus because this is how the real world works. I distinctly remember my catch phrase: I believe that working in an institution with more than 200 years history of banking will prove to be very beneficial for my future development. A sentence full of grand words that mean absolutely nothing.

More than two years later upon joining Rothschild as a full-time analyst (slave) I knew more about investment banking but was still as ignorant as before about the history behind the Rothschild family. One of the many, many, many introductory events was a tour of the Rothschild archives. It’s funny how I spent nearly 10 months in the building on New Court, always asking myself while having a cigarette outside what is this building opposite the entrance and yet I never pursued my curiosity beyond those five minutes of nicotine-induced thoughts. Finally, as full-time analysts and bankers to be we were proven (somewhat) worthy to be introduced to at least the entrance room of the massive Rothschild archives that span more than 200 years of turbulent history. As a book addict, I instantly went around the bookshelves, smelling and touching the old books under the scrutinizing look of the man responsible. I am usually a quite reserved person but when it comes to literature the thong is faster than the brain and soon I was investigating which the best, best, best book about the Rothschilds is. Four days later and 5 pounds poorer (4 of which for postage, thank you very much, Great Britain) I was in possession of a dusty and worn-out novel that might as well have been as old as the Rothschilds themselves.

Like every wealthy and old family the Rothschilds are surrounded by numerous rumors and unconfirmed stories. From the idea that they control the world through their vast wealth (still not proven) to the story that they knew the outcome of the Waterloo battle before the British Government (true) they are one of the most hated and admired families alive. Back in the 18th century an uneducated Jew of the name of Mayer Rothschild living in the poor ghetto of Frankfurt set to conquer the merchant and banking world. For me it was quite a revelation that Jews were as hated and deprived back then as they were during Nazi time, which understandably adds to the admiration for the old Mayer, who managed to rise above the persecutions and restrictions and form one of the most wealthiest and powerful families ever. And I am not just saying that because I work there.

His five sons were strategically sent to the five banking capitals of the world at that time: London, Paris, Vienna, Naples and Frankfurt. The rest is a history of the constant interaction between the Rothschilds and whatever was happening in Europe at the time. They were involved in the opposition against Napoleon, they provided financing for numerous armies fighting the French emperor, they supported the Jews in establishing their new-found state of Israel, they participated both physically and financially in both World Wars. Any important political or social development in Europe was ultimately connected to or influenced by the Rothschilds in some way. Numerous generations continued the legacy of old Mayer and his five sons, establishing the Rothschilds as the most prominent bankers of the 19th century. Due to various reasons three of the branches (Naples, Vienna and Frankfurt) ultimately closed, but the supremacy of the French and British Rothschilds is evident up to this date.

Every morning at precisely 9 am I enter Rothschild’s building on New Court, a place they have occupied for nearly 200 years and basically are refusing to leave. While waiting for the elevators (which take unusually long time to arrive) I always look at the painting of a middle-aged 19 century guy with a shrewd yet somewhat intimidating face. Nathan Rothschild, the founder of the British dynasty and supposedly the smartest of Mayer’s sons is the man responsible for the fact that I will be working 16+ hours. Jokes aside, Nathan of London and James of Paris set the ground works for the development of the two most powerful branches. They also produced an indefinite amount of sons, most of which were named Nathaniel, Edmond or Lionel, which by page 200 of the book makes it absolutely impossible to keep track of who is who. Add to that the fact that the Rothschilds love marrying themselves, so a man is a woman’s husband, uncle, cousin and whatever at the same time. At some point I gave up trying to make sense of the complicated Rothschild family history and attempted to focus on their achievements. Which also proved to be futile because apart from bankers they were scientists, art collectors, racers, botanists, horse breeders, religious Jew supporters, etc, etc.

So far it seems as if the Rothschilds were one of those blessed 1900s families, who only produced men. No, they were not. But as per old Mayer Rothschild’s legacy all females that married outside of the family were to be excluded from the family dealings. As per the laws back then when a woman married she surrendered all of her rights to her husband. And old Mayer insisted on having only people bearing the name of Rothschild involved in the business. So women were left to be great entertainers, great hostesses and of course great beauties. This started changing in the middle of the 20 century, at the time when the Rothschilds decided that maybe it would not be the end of the world if people not blessed with the name Rothschild become partners in the firm. I am proud (um…) to say that out of nearly 30 people joining the office this year, there are 7 or 8 females. None bears the name of Rothschild, though.

Even though I understand that Virginia Cowles’s account of the Rothschild family history might be slightly positively exaggerated, I still found it an extremely engaging and entertaining read. Whatever the little tweaks and tricks were, you can never completely make up a history. And what stands is that the Rothschilds were involved in ultimately every major event in European history from the 1800s onwards. They may have benefited from speculations and bribes, but they certainly contributed to the development of banking, society and science. One of them even corrected a mistake of the famous Einstein, who subsequently thanked him for that. I think this will keep me warm at 4 am while I am doing comps. Nathan never had to do comps, I would imagine.

Bhutan: The Circle of Karma – Kunzang Choden

downloadOur stories are so similar and yet so different. Everything happened because we are women. You loved a man and suffered. I hated the man and suffered.

Back to basics or in other words back to books from remote places that only a few have thought about reading and only a few are planning to read in the future. Which is a shame, of course. My latest conquest comes from Bhutan in the form of a woman’s journey from a poor and uneducated village girl to a well-respected religious woman. The Circle of Karma by Kunzang Choden is notable for it was the first novel to be written in English by a woman in the small Himalayan nation of Bhutan. As with most of the countries from that part of the world, I knew next to nothing about Bhutan. However, I was in for a big surprise as to how underdeveloped the country was in the 1950s and how uneducated and repressed women were.

The story follows the simple and uneventful life of Tsomo – the uneducated daughter of a priest in some unnamed village of Bhutan, who dreams of studying religion alongside her brothers. Even though it’s the 1950s and Bhutan is supposedly in the process of government regulated modernization, Tsomo’s place is as far away as possible from the books and as close as possible to the kitchen. The young girl attempts to follow in her mother steps and to be a good housewife and wife, but her heart aims at higher achievements. As we all know, tragedy never travels alone so when her mother dies, her husband leaves her and she has a miscarriage, Tsomo is forced to leave the safety of her home for other adventures. Her mysterious illness makes her unattractive to men, which turns out to be both a blessing and a curse. Working various jobs and travelling throughout Bhutan and India, Tsomo begins to understand more about herself as well as more about repressed women in general. The relationships she forms with other women in a similar situation as herself paint a picture of an entire generation of socially and politically suppressed females, who struggle to position themselves in the world.

The novel follows easily with a solid and nearly static representation of Tsomo’s experiences. The events unravel slowly, a bit like life itself and the language is far from exceptional. Yet, the power of The Circle of Karma lies not only in its revolutionary nature but also in its attempt to introduce the rest of the world to the ritual and rural life of 20 century Bhutan. The traditional gender roles, in which women are regarded as inferior to men, begin to change as men start gaining more economic power and new forms of sexism emerge. In the turbulence of these times Tsomo encounters more problems and betrayals, which prompt her to attribute all of her misfortunes to her bad karma. And indeed, she begins her life by stealing another woman’s husband only to find the same thing happening to her. And yet, all of her life she has dreamed of being involved with religion and her slow and rather painful journey finally renders her that dream.

In terms of literary qualities The Circle of Karma has little to offer. But in terms of quantity, it is a brutal and honest account of what it really means to be born deprived of any opportunity for personal development and of any chance to follow your dreams.

Гърция: “Мидълсекс” – Джефри Юдженидис

20100329_0100От една страна искам да прочета толкова много книги, а от друга – да се придържам към предизвикателството да прочета по една книга от всяка държава в рамките на две години. Понякога (и напоследък доста често) тези две цели са в непрекъснат конфликт една с друга, което налага нуждата от малко адаптация и съвсем малко cheating. Така се случи с “Лиричните клоуни” на великия Ромен Гари, така ще се случи и сега с “Мидълсекс” на Джефри Юдженидис.

Смятам, че Джефри Юдженидис и неговата наградена с Пулицър през 2003 “Мидълсекс” са обоснован избор за Гърция. Както се забелязва от името, Юдженидис не е потомък на подписалите американската конституция – неговите предци са избягали (или просто са се преместили) по някое време от Гърция в Щатите, което го прави поне малко грък. Второ, въпреки че действието се развива основно в Щатите (и по-точно Детройт), така наречената завръзка започва в началото на 20ти век в едно малко селце почти разрушено от гръцко-турските размирици. Забранената любов между двама души се заражда именно сред разрушените сгради, разглащите се трупове и множеството болести, а бягството в Щатите им позволява да заличат миналото си и да сътворят заедно бъдещето си.

Със своя мащабен епос Юдженидис поема голям риск и се впуска в една малко засягана и доста отбягвана тема в литературата (изключваме научните трудове, разбира се) – а именно сексуалната идентичност. Широко разпространено е разбирането, че полът се определя от външните и вътрешните полови белези, които от своя страна определят дали ще бъдеш отгледан като момче или момиче. В редките случаи, обаче, когато бебето е родено с мъжки и женски полови белези (представете си неразвити тестиси и/или пенис) кой решава каква е половата идентичност на хермафродита? Трудно е да се каже на родителит, че детето им няма точен пол – в повечето случаи полът, който доминира, е избран, и детето е отгледано по този начин. За съжаление нашето тяло е много по-сложно отколкото можем да си представи – и доста често хормоните взимат свое решение, което не се съобразява с решението взето от лекарите или родителите.

Такъв е случаят и на Калиопа (а по-късно Кал). Джефри Юдженидис проследява формирането на тази така проклета пета хромозома, заради която малката Калиопа се ражда с вагина и закърнели тестиси. От забранената любов на баба и и дядо и, през също толкова забранената любов на майка и и баща и, тази хромозома пропуска брат и Чаптър Илевън и се спира на малката Калиопа. Отвъд проблема за придобитата и наследена сексуалност, обаче, “Мидълсекс” е завършен шедьовър, който проследява промените в Щатите през 20ти век. От индустриализацията, през преследването на американската мечта и до борбите за пълноправие на афро-американците, романът надхвърля личното и семейното, за да обхване общочовешкото. Така Юдженидис проследява паралелно мащабните промени на една нация и мащабните промени у една тийнейджърка. Накрая въпросът на индивидуално и колективно ниво е един и същ – до каква степен имаме право да избираме кои и какви да бъдем и до каква степен това е предопределено от семейството и произходът ни?

Любими цитати: 

Исторически факт: хората са престанали да бъдат човешки същества през 1913 година. Тогава Хенри Форд сложил автомобилите си върху въртящи се цилиндри и накарал работниците да следват скоростта на поточната линия. Отначало те се разбунтували. Цели тълпи напускали, неспособни да приспособят телата си към новото темпо на епохата. Но по-късно адаптацията се осъществила – до известна степен всички сме я наследили и затова така лесно боравим с джойстикове и дистанционни, с такава лекота извършваме всевъзможни повтарящи се действия.

***

Още от ранна възраст бяха наясно колко безполезни са книгите и затова не си губеха времето с тях. Докато аз и до днес упорито вярвам, че тези черни знаци са по-важни от всичко, че ако продължа да пиша, може би ще успея да затворя в буркан дъгата на съзнанието.

***

Още по онова време “великите книги” ми въздействаха, безмълвно ме подтикваха да преследвам най-безплодната човешка мечта, мечтата да напишеш книга, достойна да застане сред тя, да бъде сто и шестнайсетата велика книга с още едно дълго гръцко име на корицата: Стефанидис. В младостта си хранех велики мечти. Днес вече съм се отказал от всякаква надежда за дълготрайна слава или литературно съвършенство. Вече нямам амбицията да напиша велика книга, стига ми такава, която независимо от недостатъците си, да остави описание на моя невъзможен живот.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 52 other followers