61590zIt’s a popular opinion that travelling will help you find yourself. Exploring new places, getting to know different cultures, expanding your horizon will inevitably lead to that dreamed of self-discovery. People travel from India to Cuba and back looking for themselves, thinking maybe that if they go to a new place, they can leave behind all of their mistakes and past problems and start a new. This rarely works.

I have traveled a lot. Three continents, numerous countries and cities, hundreds of people have crossed my path as I was trying to find myself or escape from myself. Either way, a journey to oneself seems like a different kind of trip. You can travel thousands of miles and come no closer to who you really are. Or you can stay in one place and discover everything you have every looked for.

Journey to Oneself by Blaga Dimitrova is about a girl on the quest of discovering her identity in communist times, when society is doing all it can to suppress individuality and establish the collective team as the ultimate virtuous organism. Rayna has been at disadvantage since her birth. A daughter of a man convicted for crimes against the Party, she is handicapped by her name. Rayna pays for the choices of her father by abandoning her dream to attend a university (at communist times in Bulgaria if someone from your family was opposing the party, most of your privileges were taken away) and by moving to a remove village in the Rodopi mountains. Here, as the only girl in a team of climbers, she hopes to earn back the right to be an equal part of society, despite of her father.

Blaga Dimitrova, one of the most fervent critics of the communist regime, portrays the difficulties that stem from being born in the wrong family. People considered dangerous to the Party had two choices – either snitch on other people or be sent to a special camp for political criminals. Either way, you commit yourself to half a life.  Either you lose your humanity, or you lose your prospects of ever amounting to something. Rayna believed that by escaping her home town, she could also escape her past. This never ever works. You can travel miles or stay in one place, but your past will always be there, haunting you until you have the strength and courage to confront it.

The girl spends two years in the remote village, working hard alongside men, to prove she can be more than society has already accepted her to be. She considers this time temporary – only a necessary measure, which will lead to her greatest dream of moving to Sofia and studying biology. One of the greatest flaws of human beings is the inclination to look for happiness in the future. It is always in the tomorrow, that I am going to be what I have always supposed to be. Today doesn’t exist, I have merely to survive it, so that oasis of happiness can fall upon me someday, sometime, always in the future. And as tomorrow comes and it turns into today, there is always that other tomorrow that promises unimaginable success.

Blaga Dimitrova is an author, whose works are difficult to be explained and reviewed. They always leave you with that feeling in your heart, as if after the fog has lifted and you can finally see clearly for yourself. Simple truths, told by beautiful metaphors guide you through the world of Dimitrova – where love for yourself and for others is the only virtue; where it’s alright to make mistakes; where the obstacles you meet and the pain you suffer is the only way to feel real happiness. Dimitrova shows that one can be happy in the here and now only if you have traveled. Stubbornly, purposely, endlessly, on a journey to yourself.

More from Blaga Dimitrova:

Avalanche

Favorite quotes (in Bulgarian)

Нуждата да си хубав е като нуждата да си здрав. Не за чуждите погледи, а за собственото усещане. Иска ти се в тоя удивителен свят да не бъдеш дисонанс, да не бъдеш мътно петно, а един хубав или поне чист тон. Самата материя, жива и мъртва, се подчинява на строги естетични закони. И най-последното цвете е поразително красиво. И най-простият кристал е построен по съвърпен модел на симетрия и изящество. А ти да бъдеш грозен. Едва ли има по-мъчително от това чувство на нарушена хармония със света. Носиш го в кожата си като постоянно дразнение, като шарка. Сред гъвкави потоци, ветрове и стебла, сред свежи бои, звезди и лица ти да бъдеш изключение. Липсата на красота събужда инстинкт да я заместиш с нещо друго, за да възстановиш нарушената хармония със света. Особено гнетяща е нуждата да бъдеш хубав напролет, когато се разпуква красотата. 

Само едно ме спъва: страхът да не бъда човек с погрешна първа стъпка в живота. 

Мъжете се влюбват не в нас, а в собствения си образ, който откриват в нашите очи. Може би затова новата позната им е по-интересна. Могат да я удивят, да се представят за други, да се обновят. После, щом и тя ги опознае, им става неинтересна и бягат при друга. Всъщност те бягат от себе си. 

Можеш реки да отбиеш от хилядолетното им корито, дори да ги заставиш да потекат обратно към извора. Само собствените си мисли не можеш да хванеш с баражи и да регулираш буйното им течение. Щом са възникнали в тебе, те са по-силни от тебе. 

Запомни! Запомни! Не можеш по предварителен чертеж да построиш нито един свой ден. Колкото и да го планираш, да го монтираш, той като лава руква и те повлича в друга, непредвидена посока. Какво ти остава да правиш? Не е възможно да впрегнеш деня си с баражи. Нужна ти е друга, по-изтънчена подготовка. Да умееш да посреюнеш мига, да не го изпуснеш, да откриеш мълнийно с какви възможности е зареден той. Днешният ден ми предложи един-единствен миг и аз го изтървах. Влад потърси погледа ми. Къде се дяна прословутата ми усмивка? Цялата ми вътрешна нагласа е била от вятър. А денят, може би целият живот зависи от един светкавичен миг. Да свариш да го уловиш и да извлечеш всички заложби в един бегъл миг. Дори предварителната подготовка ти пречи, спъва рефлекса ти. Понеже никога не можеш да натъкмиш всичко според собствения си модел, ти не се радваш на ненадейното, на онова, което е съвсем различно от твоя беден шаблон и носи безкрайно повече вероятности. Ти си неспособен да му се откликнеш и поддадеш, да му помогнеш, да развиеш и освободиш заряда му. А може би тъкмо такава гъвкавост и отзивчивост към импровизатора миг е талантът да живееш…И утре бе ден!

Любовта е била моето създаване. Нека любовта бъде моят край!

Времето има два аспекта в мъжа и жената. В тия две същества протича различно време. Връзката между мъжа и жената поради това различие във вътрешното им време е трагична, почти абсурдна. Сигналите, които мъжът изпраща на жената, са обратни на тия, които жената възприема. “Ела!” – вика той и това значи буквално “сега”, а аз разбирам “завинаги”. “Почакай!” – шепне той и това значи буквално “за тоя миг”, а аз разбирам “за всички следващи мигове”. “Отивам си” – казва погледът му и това значи “засега”, а аз изтръпвам от ужас да не би да е завинаги. 

Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят. И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо. 

Да би могло все така да пътувам! Да не стигна никога до никаква гара, до никаква развръзка. Все така да вися между края и на1алото. Все така да се нося, без да трябва да вземам решение, без да сбърквам наново. Все така да пътувам, да пътувам през изживените и неизживени мигове, през тов, което е било и което не е било, и което няма никога да бъде…

Когато ме е страх, не мога да бъда красива, нито добра, нито изобретателна. Не мога да направя откритие. Не мога да бъда човек. 

Ако някой друг ти е наложил противен път, ти по-лесно можеш да се измъкнеш от него и да си поемеш по своя. Но когато сам си тръгнал в една посока и откриеп, че тя е тъкмо обратна на вътрешния ти порив, тогава е много по-трудно, почти невъзможно да се оправип. Някаква инерция, нещо подобно на вярност те тласка да продължиш по същия път, защото ти си го избрал. Струва ти се смешен и недостоен самият жест на отдръпване от веднъж поетата посока. Вън от обсега на властта ти е сам да се отречеш от себе си. Оставих пътя да върви против мене. 

Трябваше да сбъркам, за да търся грешката си. Къде бе тя? Дали най-голямата ми грешка не бе страхът от грешка? Тоя страх да не сбъркам! Той спъвапе всяка моя стъпка, запушваше всеки мой порив, караше ме все да спирам сред път. Страхът от грешка предизвиква верижна реакция от грешки. Аз бях изгубила себе си. Постоянният страх от грешка е най-опасен климат за младостта. Защо пък да нямам правото да бъркам? Аз бях много млада. Можех да си позволя смелостта да греша. Това мое пътуване не бе напразно. Най-дълъг и най-стръмен е пътят към себе си. Твоята същност непрестанно се мени и ти убягва. Още никой не е открил пряк и лесен път към истински себе си. Тоя път заобикаля през другите. За да разбереш себе си, трябва да разбереш другите. Грешки съпътстват това лутане към себе си. За да се откриеш, е нужна смелост, вътрешна освободеност, право на експеримент.