61924zАко “Физика на тъгата” се чете бързо, то “Естествен роман” се чете на един дъх. Или ако трябва да го измерим в естествени мерки, то това са 2 чаши вино, 3-4 цигари и няколко часа от един прекалено мързелив следобед.

“Естествен роман”, най-известният роман на Георги Господинов, излиза от печат в далечната 1999, но както е обичайно в нашия мил Абсурдистан, става популярен години по-късно. Самата аз, която имам претенции, че чета и се интересувам, чух за романа преди 2-3 години и го прочетох едва вчера. Но както се казва, по-добре късно от колкото никога.

Моето късно обаче съвсем не е представително за развитието на “Естествен роман” в международен аспект. Най-превежданата книга от 1989 година насам, “Естествен роман” е преведена на 19 езика, печели многобройни награди, приета е благосклонно от чуждестранните си читатели и заслужено прави Георги Господинов един от най-добрите съвременни писатели. Няколко дни преди така да се каже да “излапам” романа за няколко часа, попаднах на странното предизвикателство на британската писателка Ан Морган, която решава в рамките на година да прочете света. Буквално. Както и повечето така наречени “четящи хора” и Морган чете, но ограничена литература. Ето защо след Олимпийските игри в Лондон през 2012 британската авторка решава да прочете по една книга от всяка от 198-те признати държави от ООН, плюс Тайван. Ясно е защо споменавам това тук – изборът и за България се спира именно на “Естествен роман”, от който, според блога на авторката, тя е очарована.

Но, и тук има едно голямо но, Георги Господинов не е автор, който ще се хареса на всеки. Липсата на обичайната и лесно смилаема за средностатистическия читател структура, прескачането от история на история, един роман от начала, историятa на клозета, мухите и една чисто човешка драма превръщат “Естествен роман” в трудносмилаема хапка за някой, който е свикнал на Пауло Коелю и Хорке Букай. Господинов не предлага на тепсия, подредено и разбрано, всичко което иска да каже. И в тази връзка както “Естествен роман”, така и “Физика на тъгата” трябва да се четат на тихо място, без тичащи деца, мрънкащи баби, шумни автобуси и т.н. Трябва да се чете извън забързания и шумен в свят в който живеем. Романът има нужда от пълното ти внимание, на 100%, а не както сме свикнали междувременно да ядем, да вървим, да слушаме музика, да гледаме телевизия, да се целуваме или каквото още там. Една книга, която те иска само за себе си и не приема нищо по-малко.

И в крайна сметка стигнах до трудния момент, защо “Естествен роман” и защо Георги Господинов. Започва с една тривиална история за раздяла между мъжа и жената, междувременно преминава през една доста подробна история на тоалетната и съвсем естествено споменава мухите. Има нещо между Георги Господинов и мухите, една неуловима връзка, която присъства какво във “Физика на тъгата”, така и тук. Но както и да е, главният герой разбира, че жена му ще има дете, но не от него. Детето на жена ми звучи почти сюреалистично. И оттам тръгва едно пътуване към себе си или далече от себе си, една носталгия по миналото и един страх от бъдещето, едно захлупване в ежедневието с цел да се забрави и едно търсене на смисъл с цел да се продължи. Междувременно, люлеещият се стол, един клошар със същото име и няколко котки. Романите на Георги Господинов са пълни с истории, естествени и правдоподобни, истории които вчера или утре ще чуеш от съседа, колежката, бабата на опашката в магазина или момичето на автобусната спирка. Те са нашите истории. Ежедневието, колкото и да е скучно на пръв поглед, предлага набор от истории, милиони начала на един съвсем естествен роман.

“Естествен роман” някак си естествено е по-добрият роман. Във “Физика на тъгата” (въпреки че нея прочетох първо), Георги Господинов повтаря истории, теми, внушения. И все пак, това е автор, който трябва да бъде прочетен. А не един вече 40-дневен катаклизъм да ни кара най-накрая да се обръщаме към себе си и да си задаваме въпроса: Как и защо стигнахме до тук?

Някой любими цитати: 

Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по малка – от смеещи се. Но там има и трета върволица, която вече не плаче и вече не се смее. Най-тъжната от трите. За нея ми се говори. 

***

Хората обичат да се снимат, за да са сигурни, че ги е имало. 

***

Никога няма да бъдем толкова обичани, колкото в детството си. И затова детството е жестоко време. Неговата жестокост е в предстоящото. Къде се губи тази любов след време? Защо после цял живот искаме да ни обичат така, както са ни обичали като деца, без причина, поради едничкия факт, че съществуваме. 

Още от Георги Господинов:

Физика на тъгата