2-kori“Хайде да се опознаем,” ми казваш и ме гледаш сякаш след този разговор ще съм прозрачна за теб, а и ти за мен. “Хайде,” отговарям ти аз, но опознаването ме натоварва. Всички тези въпроси, откъде си, какво учиш, какво работиш, каква музика слушаш, какви книги четеш, къде се виждаш след 5,10,15 години, колко деца искаш, как ще се казват, как си пиеш кафето и какво ядеш, ги мразя. Истинското опознаване е в мълчанието, в споделените моменти, когато седим и си мълчим и ни е хубаво. Но ти не искаш да мълчим, ти искаш да ме видиш на рентген, за да разбереш заслужава ли си да си губим времето заедно или е по-добре да отиваме към леглото направо. Добре, съгласих се, но хайде да се опознаем с разкази. Как с разкази, възкликваш. С разказите на Георги Господинов ще се опознаем, казвам аз. Имаш право на 3, аз също. Ама как така, аз не съм ги чел. Веднага ги вадя от чантата и ти подавам двата сборника, “И всичко стана луна” и “И други истории”. И се разбираме след два дни, на същото място, по същото време. И ще си говорим с разкази.

След няколко дни сме на същата маса, на същото място, по-същото време. Аз нося същите дрехи, ти също. И всичко май е същото, освен, че не е. Вече имаме нещо, което ни свързва, пък било то и разкази. Някои и това си нямат.

Аз ще започна, казвам, защото идеята беше моя. “Сляпата Вайша”. Момичето родено с две очи, едното от които гледа към миналото, а другото към бъдещето. Цял живот тя не може да бъде щастлива – с едното око вижда родителите си като пеленачета, а с другото – като старци. Идват много мъже да и искат ръката, но тя отказва на всички – как да се омъжи за бебе или за сбръчкан дядо. На Вайша и писва цялата тази ситуация – тя иска да живее в настоящето, но не може. И решава да си извади едното око. Но кое? С кое е по-добре да се живее – с хубавите спомени от миналото, които така и няма да се върнат и с грешките, които вече си направил, но не можеш да промениш? Или с бъдещето, което не се очертава много добре, а и е малко неясно, пък и там не познава никого? Това е една история без край и без решение. Няма спасение за Вайша, защото няма сила на този свят, която да събере и двете и очи в настоящето.

“Да търсиш Карла в Лисабон”, ми отговаряш ти. С Карла сте прекарали един следобед преди 20 години, когато ти си бил на 21, а тя – четири години по-малка. И оттогава не сте се виждали. Само който е живял 20 години с мечтата за един град и с мечтата за една жена, може да те разбере. И така, ти си в Лисабон и обикаляш безцелно. Търсиш Карла. Във всяко кафене оставяш бележки и знаци, за да не откриеш една жена, която много искаш да видиш.

“Ритуалът”, продължавам аз. Разказ за една сватба, която не се е състояла. За снимането на една сватба по-скоро. В едно село, забравено от Бога, където се изсценира сватба, но без младоженци. Младоженците отдавна ги няма. Заминали са. Както и роднините на всички селяни. На един дъщеря му е в Италия и работи, добре се справя. На друг неговите са в Гърция, или в Англия, или в Канада. Какво работят, не се казва. Щастливи ли са, също. А близките са останали тук, кретат я как да е, празнуват всяко задокеанско събитие, но без главния герой. Като тази сватба. Филмът е за младите, които живеят и се женят в Канада. Бащата иска голяма сватба, но не може, няма пари да се докарат всички гости до там. Затова две отделни сватби – и когато младоженците се венчаят, ще звъннат, за да може сватбарите да им извикат “Горчиво”. От десет хиляди километра. А сега всички да са щастливи – младоженци, не младоженци, сватба е. Ракия, агне, всичко има. Само да не ядете агнето, че и за утре трябва да има. А ракията е вода, иначе с толкова дубъли актьорите ще се изпонапият. Усмивки всички, не така тъжно, празник е!

Ти си наред. “Обащиняване”. Разказ за момче без баща, който обаче го търси и намира навсякъде. Първият е един кестен, но го отрязаха. Вторият е бюстът на Сталин, но го свалиха. Третият е куче, но го убиха. И Дребосъка реши, че бащите са халтава работа, много са нетрайни. По-добре сам да е баща. И на другия ден обащини две слепи котета.

“Божури и незабравки” е моят последен избор. Запознават се на летището и имат два часа заедно. Говорят за всичко и мълчат за останалото. И трябва да се разделят. Иронично е как хората се разминават и как го разбират чак като се срещнат. Спасението е едно – да съчинят живота, който не са изживели и този който няма да изживеят. Обменят спомени, който не са се случили и планове, които няма да се превърнат в реалност. Говорят за всичко, което не са преживели и всичко, което няма да преживеят през 50те години, които не са били заедно. Разказът, който предизвиква най-много сълзи и въздишки. И според автора разказът, който е събрал едно момиче и едно момче. Той не искал да са заедно и тя му го изпратила с посланието, че ако не стане, после трябва да се гонят по летищата и да съчиняват живота, който не са изживели.

Ти мълчиш. Това беше и твоят последен избор за разказ.

Още от Георги Господинов:

Естествен роман

Физика на тъгата