363.max“Трудът е въпрос на чест, въпрос на доблест и геройство”

Този комунистически лозунг стои на входа на почти всички трудови лагери. Не, нека ги наречем с истинското им име – на входа на концентрационните лагери в областта Колима, където милиони врагове на комунистическата власт и обикновени престъпници са изпращани с месеци и години. Не за да бъдат наказани и после реабилитирани. Не, те са изпратени там, за да бъдат смазани от бой, за да бъдат уморени от студ и глад, за да им бъде отнета каквато и да е човечност и ако съвсем случайно оцелеят – за да бъдат изхвърлени като тела без души в свят, който отдавна вече е решил никога да не ги приеме.

Варлам Шаламов е един от осъдените по така известния 58 член – троцкист и враг на народа. Прекарва в Колима 17 години по най-различни обвинения, повечето от който скалъпени, но в основата си базирани на несъгласието му с режима. Шаламов описва този живот в своите “Колимски тетрадки”, които по-късно биват издадени в сборника от разкази “Колимски разкази”. “Колимски разкази” не е литературна творба. Това са разкази от живота на човек преминал през ада и успял да се завърне. Дори не знам откъде да започна да говоря за това, което прочетох през последната седмица. Или за това, което изгледах в събота вечер, когато вместо да изляза и да се възползвам от демокрацията, в която живея, реших да прочета десетки истории и да изгледам още десетки клипчета не само за лагерите в Русия, но и за лагерите в България.

Затворниците в Колима тогава се делят на три. Криминални: затворени за убийство, грабеж или друго престъпление несвързано с режима. Едни от най-жестоките и брутални затворници и едни от най-глезените от режима. Битоваци: излежаващи присъди за леки престъпления и обикновено заемащи най-желаните постове в лагерите – отговорници, надзиратели, организатори. И онези по 58 член. На осъдените по 58 член се дава най-тежката работа, най-често в мините. Те не трябва да бъдат привилигеровани по никакъв начин, а напротив – бити, унизявани, убивани. Указанията са прости и ясни – буквениците да бъдат смазани. От глад, от работа или от бой.

Разказите на Шаламов са едно болезнено пътуване в миналото. Гладът, непосилната работа и студът, на който тези затворници са били подлагани, са трудни за представяне. Каторжниците не мислят за бъдещето и нямат планове. Те дори не мислят за утрешния ден. Много по-важно е днес да мине, работата да свърши и да получат своите 300 грама хляб и разводнена каша. Каторжниците нямат приятели. Те не говорят, защото не знаеш кой е доносник, кой може да стане доносник, или кой е доносник, но все още не го знае. Каторжниците сами се нараняват. Те си режат пръстите на ръцете, чупят си крайниците, пият храчки от болни от пневмония и слагат кръв в урината си. Това може да им гарантира от седмица до месец в болницата. Но дори и да е само един ден, това все пак е ден далече от мината, далече от непосилната работа, далече от началниците които бият с повод и без повод. Каторжниците умират от студ. И зиме и лете крайниците им са замръзнали и кървят. За каторжниците смъртта е ежедневие. Те виждат как другарите им по работа или по легло са пребивани, изтезавани, изнасилвани и какво ли още не. Нормалният човешки мозък дори не е в състояние да си представи изобретателността на руската каторга, а и не е нужно. Четейки “Колимски разкази” се опитвах да намеря разликите с концлагерите на Хитлер и колкото повече четях, толкова по-трудно ми беше да ги намеря. Каторжниците бягат, но няма документирано успешно бягство. Всички накрая завършват два метра под земята в общ гроб с малко картонче на крака за идентификация.

Колимските разкази бяха прочетени, сънувани, но не и забравени, когато отново се появиха. На брега на Сена, пиейки и танцувайки, колкото се може по далече от тази реалност, аз отново заговорих за тях. Тоест имах нужда да говоря, с часове ако може, за всяка една случка, която ми е направила впечатление. Всъщност, дори четейки си мислех как искам да има някой до мен и точно в този момент да му разкажа какво съм прочела. Беше прекалено за мен да го разбера сама без да го споделя. Както и да е, на брега на Сена изпаднах в един двадесетминутен монолог за Колима пред един приятел, който стоически ме издържа. От там преминахме към българските лагери и това определи моята събота. Десетки разкази за Белене и Ловеч. Десетки клипчета на малцината оцелели. Разкази за убийства с лопати, за глад, за мъчения. Истории на хора, които се връщат там и плачат.

Варлам Шаламов оживява след 17 години в ада, но така и не доживява да види творбите си оценени. Завършва живота си в дом за психичноболни. В разказите му няма никакво обвинение, никакви разсъждения, никакви заключения. Тези разкази са сякаш тук и сега. Шаламов просто описва, с примери и истории, пълната деградация на човешкото, неописуемата жестокост, борбата за всеки час, дори за всяка минута живот. Това са разкази, които нямат литературна стойност, но имат чисто човешка стойност. Една епоха, която не може и не бива да бъде забравяна.

Една прекрасна статия. Всичко, което исках да кажа, но не ми достигат думите, е тук: http://www.svobodata.com/page.php?pid=3317&rid=35

PS: Този пост идва след като се скарах с майка ми по въпроса на рождения и ден…