229588

Има книги, които те намират на правилното място, в правилното време. Няма значение, че преди не си и чувал за тях; в крайна сметка не може да знаеш всичко. По-добре да си останеш невежа за една книга до момента, в който тя случайно (или не) те открие и като напориста жена просто не те остави намира, докато не я прочетеш.

Така се случи и с “Алексис Зорбас” от Никос Казандзакис. Първият ми досег с книгата беше един цитат, който толкова ми хареса, че веднага си записах да я прочета:

Не, не си свободен – каза той. Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. 

Но по-важно е къде ме намери този цитат. В най-близкото място до рая, до което през краткия си живот досега съм се докосвала. На морето, толкова на север, че шумът от кича и навалицата се загубва още наполовината път. Толкова далече, че всички грижи и проблеми сякаш се забравят и започваш да се чудиш дали наистина съществуват. Толкова е пусто, че най-накрая можеш да чуеш гласовете в главата си, които обикновено са заглушени от непрестанната глъч около теб (а колко би било хубаво в този ред на мисли ако хората говореха само когато имат да кажат нещо). Толкова диво, че ти се иска да тичаш гол по плажа, да размахваш криле като птица, да скачаш, да се заравяш в пясъка и да се давиш в морето. Място, където няма ден без вечер.

Колкото и банално да звучи, “Алексис Зорбас” е книга за това как да обичаш живота, който живееш. Нашият герой е една обезсърчена писарушка. Заровен в книгите и писането (колко познато) той се опитва да намери смисъла на живота, който аха-аха да хване, и му се изплъзва безвъзвратно. До момента в който решава да зареже всичко, да си купи мина на остров Крит и да копае въглища. Една случайна среща го събира със Зорба – мъж в 60-те години, който не е прочел и една книга в своя живот. Грешка, прочел е “Синдбад Мореплавателя”, но нещо не му е направила особено впечатление. За сметка на това Зорба е изживял живота. Бил се е, убивал е, обичал е, любил е, женил се е, развеждал се е и е изградил за себе си един хедонистичен поглед към живота. Да, животът може да е много гаден. Да, той винаги идва с една смъртна присъда под ръка. Да, животът често няма смисъл, и да търсиш този смисъл е толкова безполезно, колкото да се опитваш да промениш миналото. И вместо да съжалява, да анализира, да търси смисли там където ги няма, Зорба избира да живее по свой собствен начин. На който му харесва, харесва му, на който не – е, всички имаме богат речник, сами се сетете.

И така Зорба лека полека повежда нашия объркан герой през дебрите на живота. Поставя под въпрос всички негови идеи, почерпени от тази или онази “умна” книга:

Остави хорицата на мира, началство, не им отваряй очите; ако им ги отвориш, какво ще видят? Немотията си! Остави им ги тогава затворени, та да сънуват…Освен ако, когато им се отворят очите, ще можеш ли да им покажеш един по-добър свят…Ще можеш ли?

Говори му за любовта си към жените, за любовта си към самата любов, за тежката задача на всеки един мъж да удовлетвори женските желания и нагони. За неговата едва ли не отговорност към света нито една жена да не бъде самотна или изоставена:

Защото, бре гърче, който може да легне с някоя жена в леглото си и не легне, върши голям грях! Да те повика, бре, една жена в леглото си и ти да не отидеш – погубваш душата си, да го знаеш! Тази жена ще въздъхне в деня на Страшния съд и тазви въздишка на жената ще те запрати, който и да си, каквито и добрини да си сторил, в ада!

***

Задяваш ме час по час твоя милост, че обичам жените; ами че как, бре, да не ги обичам, като са такива слаби същества, дето не знаят какво искат и дето само като ги хванеш за ненките, веднага разтварят всички врати и се предават?

Показва му, че през каквото и да минеш, каквато и глупост да сътвориш, каквото и ужасно събитие да преживееш, имаш едно сърце по-силно отколкото си мислиш:

Такова нещо е и сърцето ми. Дупка до дупка, кръпка до кръпка, несломимо.

И най-вече, показва му щастието. Щастието се е превърнало в една химера на съвременното общество. Трябва да си щастлив и всичко, което правиш, трябва да е подчинено на главната ти цел – да си щастлив. Аз мисля, че щастието не съществува, а дори да съществува е нещо съвсем мимолетно и прекалено прехвалено. Далеч по-добре е да си в мир в себе си, да си доволен от това, което правиш и да си сигурен, че във всеки един момент мислите ти, действията ти и думите ти са в хармония. А щастието го зарежи и недей да преследваш химери, наложени ти от тоя или оня. То е далеч по-просто отколкото си мислиш:

Отново се уверих колко просто и скромно нещо е щастието – чаша вино, един кестен, едно нищо и никакво мангале, шумът на морето, нищо друго. Нужно е само, за да почувстваш, че всички тези неща са щастието, едно просто и скромно сърце.

***

Това е истинското щастие – да нямаш никакви амбиции и да работиш като вол, сякаш си изпълнен с всички амбиции; да живееш далеч от хората и да ги обичаш, без да имаш нужда от тях. Да е Коледа, да си хапнеш, да си пийнеш добре и след това да се изплъзнеш сам от всички клопки, а над теб да са звездите, отляво – земята, отдясно – морето, и да осъзнаеш изведнъж, че в сърцето ти животът е извършил и последния си подвиг и се е превърнал в приказка.

“Алексис Зорбас” е един чудесен лек срещу баналните self-help books (които би трябвало да се прекръстят на self-damage books), които заливат пазара през последните години и се превръщат в поредната наркомания. Хората ги четат, наизустяват разни прозаични позитивни мисли, учат се насила да се самоутвърждават с положителни, а не отрицитателни изречения, да са благодарни и ред подобни глупости. Зорба, от друга страна, осъзнава всичко, което е грешно в този свят и вместо да си слага розовите очила и да се преструва, че то не съществува, той решава да го приеме. Зорба е човек, който обича живота, въпреки неговото безумство. Човек, който обича хората, въпреки всичките им недостатъци. Човек, който, когато не може да изкаже нещо с думи, предпочита да го изтанцува. В танца се ражда истината. Човек на удоволствията – да седне, да пийне, да се нахрани, да изпуши една цигара, пък чак тогава да седне и да говори с теб. Първо се погрижи за тялото си, казва той, защото то пази душата ти. И най-вече, Зорба е човек, който обича. Обича женичките, както има една такава песен. Ама така ги обича, че свят да ти се завие.

“Алексис Зорбас” е една от най-любимите ми книги. Книга, която те учи как да живееш не правилно по общоприетите стандарти, а правилно по твоите собствени. Както казва Чък Паланюк, който в момента чета, всичко, което правиш е правилно. В този момент си решил да го направиш, за теб то е важно и необходимо, съответно става правилно. Дори и грешното, което правиш, пак е правилно.

Така че аз мисля да зарежа книгите за днес, да заровя някъде дълбоко писарушката в себе си и да изляза и да извърша всички тези неща, които повечето биха сметнали за грешни, но аз ги виждам като моя живот.