download– Какво би направил ако имаш сто хиляди евро? 

– За какво ще ги похарча ли? 

– Да, за какво ще ги похарчиш? 

– Ще си отворя книжарница. Обичам да чета. 

– А с милион евро? 

– Ще си отворя 10 книжарници. Много обичам да чета. 

Този простичък цитат, съвсем нелогично появил се посредата на една болезнено позната по нашите ширини мутренска история, в едно БМВ на пътя между границата и Кюстендил, ме спечели на страната на Георги Томов. Дори и разказите му да не бяха добри, щях да му простя само заради тези думи. Но все пак за дебют особено разказите са доста, доста добри.

“Не беше тук и си отиде” е третата книга от поредицата “Гравитация” под ръководството на вече доста известния (моля, Ицо) сред четящите хора Христо Блажев. Ицо, който ми сподели днес, че гради книжна империя (на което аз не успях да не направя асоциацията с репликата от Breaking Bad: “I’m not in the money business, I’m in the empire business”), определено притежава усет за добрата литература.

Георги Томов е брат на Петър Делчев, който нашумя доста с “Кастинг за месия”, книга, която така и не успя да ме грабне и аз доста сериозно оплюх точно тук. Не само фамилиите на двамата братя са различни – начинът им на писане и изразяване няма почти нищо общо. И след като съдя за Петър Делчев само по една книга, което не е много професионално, ще спра да говоря за него и ще се съсредоточа върху Георги Томов (за когото също ще съдя по една книга, но той има САМО една книга, така че съм извинена).

В разказите на Георги Томов сякаш е събран целият ни живот в България, който много обичаме да мразим, но също така се мразим, че толкова обичаме. Има мутри, престъпници и полковници, има нещастно женени и щастливо влюбени, има чужденци в България и българи в чужбина, има ги циганите и арменците, но ги има и българите, има я болезнената отчужденост в ежедневните контакти с близките и отчайващата близост с непознатите онлайн, има я романтичната мечта за нещо красиво и страшната среща с реалността, има много тъжни разкази, но има и такива, които те разсмиват с глас. Защото Георги Томов има наистина страхотно чувство за хумор и още по-страхотно усещане за променливата и непостоянна човешка натура.

Любими разкази…”Не беше тук и си отиде”, заради усещането за нещо красиво, което не е било там и си е отишло. “Лош”, заради начина, по който е написан и заради някои точни попадения относно взаимоотношенията между половете. “Балъците умират на разсъмване”, заради цитата по-горе и заради така познатата ни мутренско-престъпна история. “Залез”, може би любимия ми разказ, защото…защото просто ми харесва чувството, с което останах след като го приключих. “Червени карамфили” и “Рускинята”, заради човешката тъга, неудовлетворение и нещастие. И още, и още мога да изброявам.

Със своите 21 разказа Георги Томов прави добър дебют в съвременната българска литература. Единственото, което ме притеснява, е навикът на българските автори да се съсредоточават прекалено много в своите лични истории до момент на досадно повторение. Нещо, което не бях забелязала, докато един познат не ми обърна внимание. За Георги Томов това е още рано да се каже, но въпреки това в разказите му се откриват повторения на случки и хора, което мен лично като читател не ми харесва. Надявам се, че в следващите си книги авторът няма да продължи да задълбава в своето минало, а ще съумее да изгради свой собствен стил, който не се основава единствено и само на преживени събития и неизживени емоции.

Петър Делчев – “Кастинг за месия”