89.max

“Онези, които изпращат хората на заточение, се заблуждават като смятат, че така могат да прекършат човека. Могат да го убият, но не могат да го прекършат.”

Руската литература ми е една от любимите. Но когато става дума за руска, и при това анти-съветска литература, изпадам в малък литературен оргазъм.

Спомням си бегло, че когато бях първа година в университета, имах да пиша есе на политико-историческа тема. Писах за Сталин и неговата политика, противопоставяйки я на тази на Ленин и анализирайки разликите между марксизма на теория и на практика. Почти нищо не си спомням от заключенията, до които стигнах, но това, което се е запечатало в главата ми, е представата за Сталин като за един зъл гений. Зъл, но гений.

Логичното нещо след “Колимски разкази” (и моето прекалено драматично ревю от тогава) ми се струва, че е романът “Децата на Арбат” на Анатолий Рибаков. Докато “Колимски разкази” представя животa в лагерите, то Рибаков рисува една различна и по-непозната картина – животa в заточение през 30те години на 20ти век. Заточението е нещо средно между нормален живот и лагер. В заточение мечтите и надеждите за по-добър живот са възможни и позволени. В заточение успяваш да се свързваш с близките си и да получаваш вести от тях. В заточение не си затворен и не си подложен на къртовски труд. Но все пак си изпратен в далечния Сибир, сам сред непознати, оставен да търсиш смисъл на живота си всеки един ден.

Саша Панкратов е едно от “Децата на Арбат” – първото съветско поколeние родено, когато социализмът от исторически епизод се превръща в историческа даденост, и израсло изцяло под шапката на партията. Саша вярва в партията и обича комунизма до момента, в който същата тази партия и същият този комунизъм го изпращат на заточение за нищо и никакво провинениe. Тогава точно Саша трябва да се изправи пред всичко, в което безпрекословно е вярвал, да открие въпреки себе си недостатъците на партията и да намери някакъв смисъл да продължи.

“Децата на Арбат” са и Варя, Нина, Макс, Лена, Вадим, Вика и Юрка. Всеки по свой начин се сблъсква със системата и всеки по свой начин се опитва или да я победи, или да и се подчини. Юрка, воден от амбиция и чувство за малоценност, става част от полицията, която преследва и наказва противниците на партията. Варя, сираче по рождение, се омагьосва от парите и възможностите, за да падне с гръм и трясък отново там, откъдето е тръгнала. Вика мечтае за брак по сметка, но се оказва въвлечена в доносничество. Макс избира пътя на борбата и се включва в руските войски. Всяко едно от “Децата на Арбат” е дете на прехода, на смяната на една система с друга, на основаването на пълно господство от една единствена политическа фигура.

Защото, каквото и да си говорим, “Децата на Арбат” е роман за Йосиф Сталин. Иска се изключителна смелост, за да опишеш най-опасната и най-противоречивата фигура в руската история. Да кажеш това, пред което историците изпитват боязън (дали от липса на информация или поради наличието на много версии). “Децата на Арбат” е писана през 70те, но излиза на бял свят чак през 90те години. Същината на Сталиновия характер е извлечена от неговата вътрешна логика, от хода на неговите разсъждения:

“Чуйте тогава – внушително произнесе Сталин, – имайте предвид: на другаря Сталин МОЖЕ да се казва всичко, на другаря Сталин ТРЯБВА да се казва всичко, от другаря Сталин нищо НЕ БИВА да се крие…”

Рибаков не анализира и не критикува – в неговия художествен образ на Сталин диктаторът е представен единствено и само чрез собствените си заключения и разсъждения. Страшно, наистина страшно, е да четеш какво може би е минавало през главата на един от най-опасните политици на 20ти век. Погрешната логика, параноичният страх от предателство, изключителната убеденост в собствената правота и крайните решения за премахване на опонентите са част от характеристиките на Сталин, които го превръщат в най-обичания човек по време на комунизма (най-вероятно по принуда) и в един от най-мразените сега. Сталин винаги е бил и ще бъде една противоречива фигура, за която крайностите като обичам и мразя може би за първи път ще звучат на място.

В “Децата на Арбат” Анатолий Рибаков рисува една малко позната картина – живота в началото на комунизма. Освен Сталин тук присъстват и Марк Рязанов, почти легендарният строител на “най-великия” строеж в света, неговият шеф Орджоникидзе и любимецът на партията и на Ленинград Киров. И около политическите интриги и кроежи виреят (или поне се опитват) “Децата на Арбат”. Или “Децата на комунизма”.

Още по темата: 

“Колимски разкази”

Други любими цитати:

Всичко минава, остават жените, с които ни е събирал животът.

***

Любовта носи радост, украсява живота…Но ако живот изобщо липсва, никаква любов не може да го украси.