IMP_Razkazipodliniya_10877_1Това е началото на един проект, за който единствено съм сигурна как ще започне, но не и как ще продължи и съвсем не как ще свърши.

Когато реших да прочета 196 книги за една година, по една от всяка от признатите от ООН държави + Тайван, получих по-скоро обезкуражаващи реакции. “Това не може да стане.” “Защо не го направиш за 2 години?” “Защо въобще го правиш?” Клише, но най-силната мотивация да свършиш нещо е, когато всички около теб ти казват, че няма как да стане. В момента не съм и сигурна, че може да стане и съм подготвена за провал, но съм още по-готова за успех след точно една година.

Още преди да съм започнала, вече нарушавам правилата. Идеята беше да започна по азбучен ред от първи януари. Аз обаче решавам да започна от днес и не по азбучен ред, а от България, от моята страна, в която нямам търпение да се завърна (надявам се много скоро!). До преди време не смятах, че съм креативен човек или човек на изкуството, но една моя много добра приятелка ме убеди, че съм. И така, като самопровъзгласил се креативен човек на изкуството (whatever), решавам, че за мен правилата не важат, а и дори да важат, аз решавам, че няма да ги спазвам. Както няма и да се науча да ям по три пъти на ден. Или да си оправям леглото всеки ден. Или да се държа, както другите очакват. Или да не ти се обадя, защото не трябва, ама пък аз искам да те чуя как ми мрънкаш по телефона. Или пък да търпя безсмислени работи и негативни хора. Или пък да се гримирам и преобличам по 100 пъти на ден. Не, аз решавам, че всички правила, които сама съм си измислила, ще си ги наруша още в следващата минута. Оправданието е, че съм креативен човек. Истината може би е, че просто съм непостоянна. Но това с креативния човек ми звучи много по-добре.

Нарушаването на правилата ми продължава. Бях казала, че ще се придържам към избора на Ан Морган, писателката, която ме вдъхнови. В нейния списък българските книги са “Спасеният език” на Елиас Канети, “Има ли кой да Ви обича” на Калин Терзийски, “Естествен роман” на Георги Господинов, “Улица без име” на Капка Касабова, “Време разделно” на Антон Дончев, “Захвърлен в природата” на Милен Русков и “Крадецът на праскови” на Емилиян Станев. От тези книги Ан Морган избира “Естествен роман” От горния списък за Елиас Канети, австриец от еврейски произход, чувам за първи път, към Калин Терзийски изпитвам необяснима неприязън и отказвам да го чета, Господинов съм го чела (и много си го харесвам), Капка Касабова ми е в списъка, “Време разделно” съм и чела, и гледала филма, Русков е моят фаворит след съвременните български писатели, а “Крадецът на праскови” всички сме го разчепквали в училище. Така че аз като всезнаещ, всеможещ и както определихме вече няколко пъти креативен човек, реших, че ще си избера сама българската книга. Не само ще си я избера, но и ще започна с нея.

От Александър Шпатов съм чела “Календари с разкази” преди 2 години и сега като чета ревюто ме е доста срам от него, но предполагам е добре да видим как се развивам (или как не особено) през последните 4 години на словоблудство. То говоренето си е по-просто упражнение от писането, ама нейсе, нали някой трябва да ни чете. Тук таме господин адвокатът-писател Шпатов публиква разкази из публичното пространство, които също съм чела. И за бакшът от Окей супертранс, и за търсенето на едно момиче с три очи,  и защо София се казва София (това си е по-скоро есе, да не кажа направо си е есе), и за апликацията за смартфон, която пресява мисли и чувства и доставя на крайния потребител само красиви и добри неща, и за теста, който всеки софиянец трябва да мине, и за едни камъни и едни павета, и за Ватиканата на културата в центъра на София, и за една чернова с малко дом и малко китайци, и за бизнес плана, в който мавзолеят става публична тоалетна, та дори и затова защо трябва да учим религия в училище, което не е разказ, а би трябвало, защото трябва да си остане в кръга на научната фантастика. След този фрагмент дълъг 10 реда, в който има минимум 10 пунктуационни грешки, но вече се разбрахме, че аз правила не спазвам, е редно да отбележа и кой ми е любимият разказ до момента (давам шанс на “Разкази под линия” да промени това). Без съмнение любимият ми е “Момиче от София” и съм го чела десетки пъти. Защо, на мен ми е ясно, на тези, които ме познават – пределно ясно, а на останалите не трябва да им е ясно, а да го разберат сами и да се опитат да ме харесват въпреки това.

И отново поредното ми правило за тази година – да пиша по-кратки ревюта – е нарушено (което ми напомня на “Ако не знаеш дали има запетайка – сложи тире”). След точно 800 думи НЕ по темата е време май да кажа нещо ПО темата. А именно за “Разкази под линия”, вторият сборник на Александър Шпатов, който е номиниран за наградата “Хеликон” през 2009 (thank you, goodreads.com).

Разказите ми отнеха точно 3 часа – от 2 до 5 през нощта, тъй като моят организъм тази зима е решил, че най-нормалният час за заспиване е 5 сутринта. Или по-точно 6, след като написах и това. Разказите са хубави, много много хубави даже. И всички се случват под линия, като бележките, които те отвеждат далеч от текста (и които в повечето случаи пропускаш, за да не се разсееш от основната линия или защото просто те мързи). Тук обаче няма как да ги пропуснеш, защото те са целият разказ, там някъде встрани, където никой не гледа, но където и се случва животът, който има значение. Някои от разказите вече бях чела под една или друга форма в “Календар с разкази”, други ми бяха нови, трети ги бях чувала някъде (дали от автора, дали от някой друг), а четвърти вече ги бях изживяла. Защото разказите на Александър Шпатов са много софийски, много познати, по начин по-който само човек изживял целия си живот в нашата обичана и мразена София може да почувства. Повече се смях, по-малко се натъжавах, но като цяло сякаш виждах познати случки и събития по един нов стар начин. Задръстванията, контрольорите, Витоша, българите в чужбина и чужденците в България, треската за пазаруване по моловете, абитуриентският бал, Коледа и прасенцата, купоните, от които не помниш нищо (и май по-добре), скъсване с гаджето, ама не точно, няколко оспорвани мача от близкото минало, всичко си е там както сме си го изживяли или ще си го изживеем, или даже го изживяваме в момента. Любимият ми разказ е този с маймунката, която успява кардинално да обърка столичното задръстване. Но не успява да бие онзи разказ с момичето с трите очи. Той просто си ми остава много специален.

Други български автори:

Александър Шпатов – “Календар с разкази”

Богомил Райнов – “Няма нищо по-хубаво от лошото време”

Богомил Райнов – “Тайфуни с нежни имена”

Георги Господинов – “И всичко стана луна” и “И други истории”

Георги Господинов – “Естествен роман”

Георги Господинов – “Физика на тъгата”

Георги Томов – “Не беше тук и си отиде”

Захари Карабашлиев – “18% сиво”

Милен Русков – “Захвърлен в природата”

Милен Русков – “Възвишение”

Петър Делчев – “Кастинг за месия”

Тома Марков – “Луиза Хът”