Barbery-Taraleja-sСлед като цялата техника около мен се сгромоляса с трясък (лаптопът се преинсталира и изтри цялата ми информация, зарядното на Киндъла изчезна безследно, а iPhoneът зацикли на едно приложение), бях принудена да се завърна към корените на човечеството и да се опитам да разбера аджеба какво са правили хората преди цялата тази електроника да ни залее от всички страни. Напоследък ми се иска да се завърнем към по-прости времена, когато първият въпрос като влезеш в кафене не беше “Как е паролата за wi-fi?”, когато доказателството, че си се забавлявал някъде не е да се “чекнеш” във Фейсбук барабар с всичките ти приятели (няма значение дали са там или не), когато не разбираш пак от Фейсбук цвета на гащите на Пенчо, с когото си се запознал преди 2 години или какво точно е яла Иванка (без да си сигурен коя е Иванка въобще и защо по дяволите ти е приятел). Да не говорим, че телефонът е продължение на ръката на повечето хората и спасява от неловко мълчание по време на разговор, когато рядко ти се отдава случая да си говориш на живо с човек от плът и кръв (я да си проверя мейла за 39439843 път днес). И все пак има един плюс на цялото това интернет пространство. Ако бях и на 1/2 толкова забавна, оригинална и умна колкото изглеждам във фейсбук (или толкова глупава и леко ненормална, то си зависи от гледната точка), всичко щеше да е страхотно. Това се отнася и за всички останали, естествено. Да не говорим пък, че преди да се запознаем вече знаем толкова много един за друг от онлайн присъствието си, че опознаването се обезсмисля. Планувам да си намеря мъж онлайн, ако ми чеква всички изисквания, разбира се (нисък, леко пълен, да няма работа, да не изкарва пари, да пуши, пие, яде, харчи без мярка, да не е романтичен, да гледа Биг Брадър, да гласува за БСП, да не обича да чете, освен жълти издания де). Още го търся, но вече имам няколко кандидатури. Идеята, че благодарение на цялата тази технология е по-лесно да се свързваме един с друг, също издиша. Притежавам whatsapp, Viber, Facebook, iMessage и какво ли още не, но това не ми пречи да не се чувам с приятели по 3 месеца.

Отново се отплеснах, но идеята на всичко това беше, че след като бях лишена от каквато и да е онлайн комуникация с останалия свят, все пак трябваше да правя нещо (можех и да уча, ама това вече е за наистина крайни случаи). Това наложи още една промяна в последователността на моите 196 книги. И така се случи, че хартиеното копие на “Елегантността на таралежа” от Мюриел Барбери ме спаси и ми напомни, че каквото и да става, повече обичам мириса на хартия и мастило, отколкото удобството на Киндъла.

За “Елегантността на таралежа” знам отдавна, още от лятото, когато ми беше препоръчана от един приятел. Като цяло гледам да уважавам препоръките на хората. След като я издирвах с месеци, най-накрая я открих. Тоест я откриха за мене.

За разлика от съвременния човек, който си умира от кеф да се показва на обществото, главната героиня в “Елегантността на таралежа” прави всичко възможно да остане невидима. Рьоне, 54-годишната портиерка на улица “Грьонел” 7 на пръв поглед покрива стереотипа за портиерка – закръглена и неподдържана жена, която живее сама, има котка, обича да гледа глупава телевизия и не може да комуникира нормално с хората. Зад тази фасада обаче се крие интелигентната и образована Рьоне, която чете философия и история, която обича холандското и италианското изкуство, която се прехласва пред японските филми и японската култура като цяло, която слуша класическа музика и чиято котка се казва Леон в чест на “Ана Каренина”. Рьоне, която израства в бедно семейство и не успява да получи качествено образование, се примирява с ролята, която класовото разделение и е отредило. Тя не иска и не смее да разклати света на богаташите, живеейщи на “Грьонел” 7, като им покаже, че дори и човек от нисшата класа може да бъде образован и ерудиран.

Госпожа Мишел притежава изяществото на таралежа: отвън тя е бронирана с бодли, прилича на истинска крепост, но имам чувството, че отвътре е изискана като таралежите, които са на пръв поглед лениви, яростно самотни и ужасно изящни животинчета.

От другата страна на монетата е Палома – 12-годишната дъщеря на богат дипломат, която изглежда прекалено интелигентна за възрастта си. Палома, подобно на Рьоне, крие своите таланти, убедена, че няма да бъде разбрана и приета от обществото. В пристъп на отчаяние от посредственността на заобикалящия я свят, и най-вече от посредственността на собственото и семейство, Палома взима крайно решение:

Важно е какво правиш в момента, в който умираш, а на 16ти юни аз искам да умра, градейки.

На пръв поглед изглежда, че всичко разделя Рьоне и Палома – възраст, образование, социално положение. Изненадващата поява на нов обитател в сградата, обаче, е на път да промени това. Връзката между двете става богатият японец Какуро Узо. В размислите на Палома и Рьоне, както и в разговорите им с Какуро, Мюриел Барбери намесва философия, психология, история и култура. На моменти книгата, трябва да призная, е доста претенциозна. Самата Барбери е професор по философия и това взима връх над литературното повествование. Като се отърсим от сложните думички и дългите изречения (които са най-вече в началото) достигаме до една всъщност доста простичка и докосваща творба. Класовите (а и други) разделения неправилно поставят хората в кутии. Стереотипите определят не само нашето поведение, но и поведението на човека, към когото се отнасят. Животът може би е просто низ от обикновени случки, от страдание и проблеми, и от време на време от малки мигове щастие:

Ето така живее човек в нашия свят: трябва непрекъснато да изграждаш отново своята идентичност на възрастен, тази нестабилна, крехка и ефимерна конструкция, която прикрива отчаянието и която, когато си сам пред огледалото, ти разказва лъжата. Лъжата, в която имаш нужда да повярваш.

Именно търсенето на някакво божествено щастие, преследването на измислени химери, обсебването от идеята, че всичко трябва да е перфектно, подредено, идеално, на място, докарва хората до лудост, до депресия, до психоза. Ограниченията, които сами си поставяме, ни карат да се въртим в един порочен кръг. А мненията, които си съставяме прекалено бързо за другите, обричат и тях на самотно съществуване.

Трябва да се отбележи, че “Елегантността на таралежа” е много популярна във Франция, но не толкова в чужбина. Разбирам ги. Не мога да обясня защо, но от книгата лъха нещо типично френско. От една страна класовото разделение. От друга леката надменност и претенциозност. От трета и аз не знам. “Елегантността на таралежа” не е книга за средностатистическия читател, да не кажа не е книга за повечето читатели. Но аз в нея си намерих някои отговори, които отдавна търся, и това автоматично я причислява към любими книги.

Други любими цитати: 

Когато вървиш по-бавно, правиш по-голямо усилие.

***

Способността ни да се самоманипулираме, за да не се разклати фундаментът на нашите убеждения, е стъписващо явление.