355.max

Русия е може би една от най-противоречивите държави. И в момента, и исторически. В моето обкръжение почти няма хора, които да харесват Русия или руснаците. Аз самата съм израснала с руския език, който говоря почти свободно, и в сърцето ми Русия винаги се свързва с благозвучието на езика си и с прекрасната си литература. От друга страна, хората се оставят предразсъдъците да ги водят и отричат един половин континент хора заради тяхната история. Наистина, Русия ражда Сталин, Ленин, комунизма, ГУЛАГ, Желязната завеса, Студената война, но тя също така ражда и Достоевски, Пушкин, Толстой, Чайковски, Лермонтов и т.н. и т.н. Няма друга държава в света, която да е повторила трагизма, през който Русия преминава през последните 100 години. А този трагизъм няма как да не остави отпечатък върху хората – било то добър или лош. Колкото по-изключителни са събитията, толкова по-изключителни личности раждат. Взимайки Русия за пример, това няма как да е по-вярно.

Руската литература винаги е трябвало да отговаря на въпроса “Каква трябва да бъда?” За разлика от западното изкуство, което улавя днешния ден такъв какъвто е и оставя на читателите право на мнение и избор, руското изкуство винаги е било подчинено на режима и на силните на деня. Историята и съвременността не му диктуват какво трябва да бъде, Политбюро върши тази работа. Разбираемо стотици интелигенти са принудени да напуснат родната си държава, за да творят. Въпросът “Каква трябва да бъда?” неминуемо отвежда и до “Кои сме ние?”. Мисля си, че този въпрос стои в основата на руското изкуство. Още от Достоевски и Чехов насам руските автори се опитват да направят дисекция на руската душевност и с помощта на думите да си обяснят, или да обяснят на читателя, каква е руската душа и защо е такава. Двадесети век изостря още повече важността на този въпрос след като Русия, а и света, се опитва да проумее жестокостта на комунизма.

Дълго време мислех коя трябва да бъде руската книга, която да стане част от моето четене на света. Естествено преминах през обичайните заподозрени – Достоевски, Толстой, Чехов, Лермонтов, Булгаков. Но някак си “Колимски разкази” остави прекалено дълбока следа у мен и знаех, че ще се чете нещо за лагерите. След “Колимски разкази” баща ми ми препоръча да прочета “Архипелаг Гулаг” на Александър Солженицин. Книгата веднага бе свалена (пиратски) и чакаше своето време до момента, в който не видях колко е дълга. Ако трябва да бъда честна, решила съм да прочета 196 книги за една година, и то хубави книги, но трябва и да подхождам умно. 196 книги по 500 страници не мога и няма как да прочета. Ето защо реших, че ще е Александър Солженицин, но не “Архипелаг Гулаг”, а “Един ден на Иван Денисович”.

Александър Солженицин е главният виновник за това, че западният свят разбира за реалността в руските трудови лагери. Солженицин е и историк, и творец – имам чувството, че човек прочете ли неговите двадесет тома, няма нужда да чете нищо друго. През 1970 той заслужено получава Нобелова награда за литература, а през 1974 съвсем разбираемо напуска и Русия.

Надълго и нашироко вече говорих за трудовите лагери в Русия, когато писах за “Колимски разкази”. “Един ден на Иван Денисович” е точно това, което заглавието казва. Един обикновен ден, като много други, на един обикновен каторжник, като много други, в един обикновен лагер, като много други. Солженицин рисува безпощадно реалността в трудовите лагери от събуждането в тъмни доби до изненадващите проверки късно вечер. Героите му са истински и пълнокръвни, хора, примирили се с настоящето, забравили миналото и немислещи за бъдещето. Единствената цел на Иван Денисович Шуков, а и на другите като него, е да оцелеят днешния ден. Единствената радост идва от малките победи, в които успяваш да измамиш системата. Да изядеш две разводнени чорби вместо една. Да се наместиш в лазарета, пък дори и за един ден. Контрабандно да внесеш ножовка в лагера, с която да кърпиш ватенките. Да спасиш колета на съседа по легло и в замяна да получиш една цигара и едно парче салам. Да преизпълниш петилетката за един ден, за да си сигурен, че ще получиш своите 300 грама сух хляб. Да запазиш по някакъв начин своята човещина, за да не се превърнеш в животно. От там нататък всичко е Божа работа.

Руската литература винаги е била литература на страдание. Нека само си припомним Достевски, Гогол и Пушкин. За чуждата литература страданието е епизод, който, колкото и да е страшен и тежък, ще отмине и по-добри времена ще дойдат. За руската литература страданието е самият живот. И оттук произхожда и моята главна идея – за да разберем руския народ и за да го приемем трябва и да разберем през какво е минал той, за да стигне до тук. А той е преминал през много разводнени чорби, партенки, ватенки, бригади и разводи. Можем ли да съдим след всичко това?

Подобно: 

“Колимски разкази” – Варлам Шаламов

“Децата на Арбат” – Анатолий Рибаков

Любими цитати: 

Коремът, той е хайдук, добро не помни, утре пак ще иска.

***

Затуй, Альошка, защото молитвите, те са като заявление, или не стига, дето трябва, или “искането се отхвърля”.