razgspinoza3

Ако имах само половин час с един човек и ако имах право на един въпрос, за да си създам мнение за него, бих го попитала: “Ако имаше възможност, с кого би разговарял и защо?” Казват, че приятелите, с които се заобикаляме, много или малко определят какви хора сме. По тази логика аз съм една много всестранно развита личност, която обича и мрази дръм енд бейс, която иска да ходи на палатка, но пък предпочита да спи в петзвезден хотел и която слуша хората и им дава съвети, но някак си не помни какво са и казали преди пет минути. Много по-интересно би било да се разбере с кого бихме разговаряли, ако времето и пространството не бяха пречка. Сега се замислих какво аз бих отговорила на този въпрос. Ако трябва да погледнем литературно на нещата (имайки предвид, че това е блог за литература), тук ще трябва да си избера някой писател. Първосигнално ми идват двама наум – Фитцджералд и Ремарк. Искам Фитцджералд да ми разкаже за Зелда, за 20те години, за самотата и неразбраността на писателя, за вътрешните борби, които само литературата може да поеме и облекчи. А с Ремарк искам да пия калвадос, да обикалям улиците на Париж, да си говорим за смисъла на живота (или за липсата му на смисъл), да анализираме, да отричаме, да забравяме, да си спомняме, да живеем, да умираме, и накрая да се обичаме в една мизерна стаичка под мъждукащата светлина на умиращата лампа с водка в ръка.

Един от най-известните (да не кажа най-известният) съвременни македонски писатели Гоце Смилевски избира да си говори с философа Спиноза. Естествено му е зададен въпроса: “Защо?” Той дава за пример уникалността на философията на Спиноза, възможността за експериментиране с нова литературна форма, детското очарование от холандския философ, но някак си пропуска очевидното, което човек, който го познава, разбира инстинктивно. Писането си е самотно занимание, а Гоце Смилевски признава, че често е интровертен и усамотен. Какъв по-добър и по-смислен разговор от разговор с вечния самотник, с отхвърления философ, с противоречивия, но гениален Спиноза.

“Разговор със Спиноза” е постмодерен роман-паяжина, който оплита читателя от първата до последната страница. Границата между героя, който разговаря със Спиноза, и читателя е размита. Смилевски ти позволява да се включиш в разговора – там, където Спиноза се обръща към героя по име, има празни точки. Мястото за твоето име. И така романът не е написан веднъж – от Гоце Смилевски. Той се създава, променя и развива всеки път, когато още един читател се оплита в мрежите му.

На пръв поглед идеята е простичка – да се проследи биографията на известния философ Барух Спиноза. В първата половина на романа Смилевски рисува сериозния и рационален Спиноза. Философът преживява редица катаклизми: майка му и брат му умират, отлъчен е от еврейската общност, напуска младата Клара Мария и гони ученика си Йоан Казеариус, за да се оттърси от чувствата, които могат да попречат на развитието на философията му. И някак си изглежда, че нищо от това не му повлиява. Спиноза разказва за тези събития без емоция и без чувство сякаш са се случили другиму.

Втората половина на романа е съвсем различна. Докато в първата Спиноза мисли, във втората той чувства. Смъртта на майка му оставя сериозен белег върху по-нататъшния му живот. Отлъчването му от еврейската общност го довежда до пълна изолация и болезнена самота. Привързаността му към Клара Мария и Йоан Казеариус го карат да се съмнява в рационалното си решение да се откаже от сантименталността в името на разума:

…тогава смятах, че страстта ми пречи да създавам адекватни идеи, тогава мислех, че афектите не ми позволяват да се посветя на интелектуалната любов към Бог, но сега знам, че ме плашеше страхът от края, а мисълта, че нещо ще завърши, ме караше да слагам край и на онова, което не е започнало.

Чрез тази форма на повествование Смилевски очертава и основния конфликт във философията на Спиноза – ограниченото и преходното срещу безкрайното и вечното.

Много философи и изследователи определят философията на Спиноза като скучна и стерилна. Чрез субстанцията, атрибутите, същността, вечните и безкрайни модуси от една страна и преходните и ограничени модуси от друга страна, Спиноза очертава един свят, в който човек, за да достигне висшата мъдрост, трябва да се откаже от всичко тленно. Философът иска да научи хората да мислят, да живеят правилно, да бъдат щастливи, но единствено чрез отричане на първичните удоволствия за сметка на метафизичните:

Истинското аз се появява, когато човек види себе си без всички други влияния, оказани върху него, без каквато и да е идея, без всякакъв допир, звук, мирис, вкус, забелязана форма, които са преминали през неговите сетива в продължение на целия му живот; когато се види извън времето и без съотнасяне на своето аз с други, чужди индивидуалности – ето тогава човек ще опознае своето аз, ще го види в неговото съотнасяне с Бог – с вечната и безкрайна субстанция.

На пръв поглед изглежда, че Спиноза истински вярва в това. Или пък не. Втората, по-романтична част на романа ни открива чисто човешките съмнения, които терзаят философа. Може би все пак щастието е в докосването до друго човешко същество, в изпитването на преходни и моментни удоволствия, в живеенето на по-прост живот, където не се търси смисъл и причина във всяко събитие. Все пак общоизвестна истина е, че хората, които мислят по-малко, са по-щастливи. А може би Спиноза е изпитвал страх от загубата на временното и за да се застрахова, избира вечното:

Всичко, което получавах като подарък, мислех, че ще изчезне, знаех, че всичко ще изчезне. Като да не е било. И затова исках отначало да нямам нищо. Да не ме боли един ден, когато го изгубя. Затова пожелах да открия вечните неща. Затова реших да се влюбя в Бог, а не в човешко същество.

“Разговор със Спиноза” не е официална биография на философа. Това е един роман-игра, в който Смилевски умело съчетава реални събития (картината “Урок по анатомия”, която Рембранд рисува някъде около раждането на Спиноза) с анахронизми (цитиране на книги от 20ти век, включително Стивън Хокинг). Тази смесица от реалност и художествена измислица не намялява литературната стойност на “Разговор със Спиноза”. Напротив, тя дава свобода както на писателя, така и на читателя. Изкуството не е наука, която дава еднозначен отговор. Дали Спиноза на Гоце Смилевски е Спиноза от 17ти век, няма никакво значение. Важното е, че македонецът умело съчетава традиционни и постмодернистични техники, за да създаде една вълнуваща разходка из ума на един от най-великите мислители. От там нататък всеки читател е свободен да интерпретира, преживява, анализира и съди както му е удобно.

 Други любими цитати: 

Човешкият род страда от една наглед безобидна болест. Симптомите на тази болест се изразяват в придаване на характеристика за вечност и безкрайност на преходните и временни неща и събития или пък в копнеж преходните и временни неща и събития да бъдат вечни.

***

И тогава настъпва един толкова чудесен миг, когато губиш и отговора, и въпроса, тогава имаш чувство, че губиш всички неща, за които вярваш, че си ти, а не си, и тогава ставаш ти, тогава постигаш себе си.

***

…това беше страх, че ако толкова много се доближа до някое друго същество, ще се претопя с него, така както съществува опасност при по-голяма близост между Земята и Слънцето да бъде изгорен целият жив свят.

***

“Не би имало смисъл да се пише за онези, които меланхолията унищожава, освен ако писането произлиза от меланхолия. Опитвам се да ви говоря за бездната на тъгата, за не изказаната болка, която понякога, а и често трайно, ни обзема чак докато не изгубим вкуса на всяка дума, на всяка постъпка, самия вкус на живота.” – “Черно слънце – депресия и меланхолия”, Юлия Кръстева