20199zИмаше една забавна история (или градска легенда, не съм сигурна), но тя започва съвсем банално. Едно момче поканило едно момиче на среща, харесало я един вид (или така поне се надяваме). След като той и се оплакал от родителите, работата и заплатата, а тя от шефа, апартамента и приятелите (или обратното), след като се съгласили че Обама е по-малкото зло от Путин и след като се разбрали, че това, че той обича планината, а тя морето, не би трябвало да е голям проблем в техните отношения, темите на разговор се изчерпали. Тук младежът решил да покаже своята начетеност (все пак е по-близко до 30те отколкото до 20те) и да насочи разговора към неизследваната теория на книгите. След задължителното “О, ама аз предпочитам да чета книга пред това да гледам телевизия” (въпреки че и на двамата телевизора им е фон, като вятъра например) се стигнало и до въпроса с любимата книга. Тука вече нещата започнали да излизат извън контрол, защото едно е да имате различен вкус за филми, но как, о по дяволите, как ще живеете заедно ако тя харесва “50 нюанса сиво”, а ти за разгрявка четеш Джеймс Джойс или Библията? Та тук вече девойката решила да прояви креативност и със замах и гордост изтърсила, че обича всичко на Ницше. В пълен ступор нашият младеж аха-аха да тръгне да търси пръстени (защото това му е била мечтата на живота, красиво, пък и умно момиче), но решил все пак да провери тази работа и да разбере аджеба какво му харесва на Ницшето тази девойка. Няма смисъл да обяснявам, че най-близкият и контакт с Ницше е бил през витрината на книжарницата. От там нататък оставям края на историята на Вашето въображение. С една малка забележка – нашият младеж наистина бил чел Ницше.

Не знам кога и защо това да си чел някое известно име в литературата започна автоматично да значи, че си умен, начетен, интелигентен и прочие, и прочие. Но ако приемем, че е така, о, трепери български Бай Ганьо (и вие, жени), защото аз прочетох Ницше. Може и да не съм го разбрала много, но повярвай ми, аз съм царица на това да говоря за неща, от които не разбирам. Няма и да се усетиш.

Той: Коя ти е любимата книга?

Аз: Ами нямам точно любима книга, но имам любим автор – Ницше.

Той: (видимо впечатлен) Наистина ли? И на мен ми е любим. Коя книга?

Аз: Е, хм, всичките са му страхотни (нищо, че съм чела една, де), но май трябва да кажа “Тъй рече Заратустра”.

Той: (видимо не толкова впечатлен) Е, да, тя му е доста популярна. Предполагам е по-лесно четиво.

Аз: (тука усещам, че го губя и прибягвам до тежката артилерия) Ама аз тука тази година реших да прочета по една книга от всяка държава, та така де, кое по немско от Ницше.

Той: (видимо отново впечатлен) Наистина ли? Мислиш ли, че е възможно? И защо въобще ще го правиш – то някакви измислени държавици едва ли имат книжарница, пък ти остави литература.

Аз: (този е като мене и се отплесва, пък ние тука ревю пишем) Да се върнем на Ницше. Искам да ти кажа защо ми харесва. Напоследък живеем в интересни времена – както казват китайците – и виж какво казва Ницше по въпроса:

– Държава аз наричам това, където всички пият отрова – и добрите, и лошите; държава, където всички губят себе си – и добрите, и лошите; държава, където бавното самоубийство на всички носи името “живот”. / Я вижте тези лишни люде! Те си присвояват творенията на изобретателите и съкровищата на мъдреците: “образование” зоват те своята кражба – и всичко се превръща за тях в болест и напаст! Я вижте тези лишни люде! Непрестанно те са болни, блюват жлъч и наричат това “вестник”. Поглъщат се взаимно, а дори не могат да се смелят. / Я вижте тези лишни люде! Трупат богатства, а стават все по-бедни с тях. Власт искат те, ала по-напред им е нужен лостът на властта – много пари – тези бездарници! / Вижте ги само как се катерят – тези пъргави маймуни. Те се катерят една през друга и така взаимно се събират в тинята и пропастта. / Към престола се стремят те всички: това е тяхното безумие – сякаш щастието седи на престола! Често седи тиня на престола, а често и престолът – на тиня. / Безумни са те всички за мене: и катерещите се маймуни, и свръхгорещите. Вонее ми техният идол – студен удар; разнасят воня те всички, тези идолопоклонци!

Той: Не лошо, не лошо. А прочете ли какво казва за Бог и църквата? Философ като него, който разчита на логиката, отрича и двете, или пък не?

Аз: (тук се опитва да ме хване в капана, но аз не се давам) Не, разграничава църквата от Бога, или не точно от Бога, който много хора възприемат за Бог.

– Църква – отговорих аз, – това е един вид държава, и то най-лъжливата. Но млъкни, ти, лицемерно куче! Ти самото познаваш най-добре своя род! / Подобно на тебе държавата е лицемерно куче, подобно на тебе тя обича да говори с пушек и врява, за да накара, подобно на тебе, другите да вярват, че говори от утробата на нещата. / Защото тя – държавата – иска на всяка цена да бъде най-важното животно на земята – и в това също и вярват. 

Бихте ли могли да се мислите бог? Но нека това да бъде за вас воля на истината, стремеж всичко да се превърне в човешки мислимото, човешки зримото, човешки осезаемото! / Собствените си сетива вие трябва докрай да мислите! / А това, което вие зовете ваш свят, трябва тепърва да бъде сътворено от вас: самото то трябва да стане ваш разум, ваш образ, ваша воля, ваша любов! Наистина за ваше блаженство, о, познавачи!

Той: (леко присмехулно) Добре де, разбрах, че му бърка в здравето на него тая държава и тая църква, както май и на тебе. Ама няма ли там нещо за човека, за душата, така да се каже. Махни ги тия държави и църкви – ако вътре механизмът ти е повреден, нито една система не може да ти го оправи.

Аз: (много гордо вече) Е, че то цялата книга е за човека – за всички и за никого. Ако искаш да тръгна да ти цитирам, цялата философска поема ще трябва да ти разкажа. Всичко си е там – свръхчовекът, съмнението, самотата, прозрението, любовта, страданието, животът, смъртта – има ли смисъл да продължавам? Само ще ти кажа любимите си пасажи:

Наистина който притежава малко, толкова по-малко го притежават.

Вие сами не понасяте себе си и не се обичате достатъчно: а сега искате да съблазните ближния към любов и да се позлатите с неговата заблуда. 

Пази се също и от пристъпите на любовта си! Прибързано протяга ръка самотникът на този, който го срещне. 

Ала най-върлият враг, когото можеш да срещнеш, винаги ще бъдеш ти самият: ти сам се дебнеш в пещери и гори. 

Наистина аз съм гора и нощ от тъмни дървеса: ала който не се плаши от моя мрак, той ще намери и розариуми под моите кипариси. 

Той: Е, хубаво де, попрочела си, позапомнила си, впечатляващо. Но липсва основната подправка, без която всичко дотук ми е малко постно – сещаш ли се?

Аз: (последният коз от пазвата!)

В любовта на жената има несправедливост и слепота към всичко, което не обича. Дори и в осъзнатата любов на жената има все още наред със светлината внезапни набези, мълнии и нощ. 

Мъжът е за жената средство: целта е винаги детето. Ала що е жената за мъжа? / Две неща желае истинският мъж: опасност и игра. Затова желае той жената като най-опасната играчка. / Мъжът трябва да се възпитава за война, а жената – за отмора на воина: всичко друго е глупост. / Пресладки плодове войнът не обича. Затова той обича жената: дори и най-сладката жена нагарча. 

Дали не го затапих съвсем с последното?

Така или иначе наистина прочетох само две от четирите части на “Тъй рече Заратустра”, които немският философ пише от 1883 до 1885.  Ницше е прекалелно обсебващ, тежък и объркващ – изискват се време и знания, които аз нямам в момента. Но дори това, което мисля че разбрах по-горе, ме впечатли и разтърси. Отвъд думите, обаче, които понякога оставаха неразбрани, а друг път направо си бяха на друг език, докато четях Ницще ме налягаше едно невероятно спокойствие – сякаш всичко ще бъде наред. А това ми се струва далеч по-важно от държави, църкви, живот, смърт, свръхчовеци, приятели и любов – надеждата и спокойствието, че всичко наистина ще бъде наред.