186329_bАвтобиографията на Рафаел Надал ме спаси в момент, когато изглеждаше, че небето ще се пропука и ще се стовари върху главата ми и ще разбие сърцето ми. Не съм по мелодраматизма, но ситуацията наистина си беше такава. В пристъп на добро настроение и желание за пътуване реших, че ще отида на фестивал на палатки в Румъния с най-добрата ми приятелка и нейното гадже. Принципно съм силна психически и рядко се впечатлявам от това сама ли съм или не (за разлика от обкръжението ми), а и моята приятелка и нейното гадже определено не са от двойките, които се натискат, целуват, барат (благодаря ти, Криско, че ми наби тоя глагол в главата) и ред други лигавщини, които ми влияят зле, дори и аз да ги правя. За всеки случай обаче си взех автобиографията на Рафа по 3 причини. Едно – не излизам от нас без книга. Две – чакам тази автобиография да излезе на български от сума ти време. Три – каквато и да е двойката, тя неминуемо ще се отдаде на ниските си страсти, а третото колело (тоест аз) трябва да си намери някакво занимание. Това се случи по-скоро отколкото си мислех.

Заваля. Ама така заваля сякаш Бог (в който не вярвам) беше решил, че трябва да ни убие с гръмотевици. Моята паянтова палатка реши да пропуска и срам не срам се присламчих към любовната двойка с цел да не се удавя. След задължителните тъпи drinking games и половин бутилка ром дъждът спря и аз тактично реших да оставя влюбените гълъбчета да се обичат за някакво време. Взех си две бири, купих си едно голямо пакетче семки “Вуйчо Ваньо” (най-добрите семки на света), седнах си в палатката и започнах да чета “Рафа. Моята история”. Около 30 минути по-късно заваля отново. По-силно и по-страшно от преди. Моята палатка взе да предава Богу дух, започна да капе от всички страни и аз започнах да я оплътнявам де с каквото намеря (дрехи, кърпи, чорапи, гащи). Така се клатеше, че в един момент я подпирах с гръб и се чудех аджеба човек може ли да се удуши самосиндикално в собствената си палатка (и разбира се колко добра история би произлязла от това). Срам ме беше да се преместя в другата палакта, защото не се знае кой е гол и кой облечен, а да видя гаджето на приятелката ми по гащи все още не ми е най-голямата мечта. Та така, увих се с всички дрехи, запуших пробойните, отворих си втората биричка, ядох си семките и си четох за Рафа. Изведнъж нямаше значение бурята, нямаше значение мокротата, нямаше значение и самотата. Имаше само една книга, една бира, няколко семки и чувството, че мога да си седя така цял живот, да чета и да ме вали.

Принципно съм против издаването на автобиография по средата на кариерата на даден спортист, а историята на Рафаел Надал излиза през 2011, когато той е на върха на кариерата си. След 2011 той постига още много рекорди (включително и 9та титла на Ролан Гарос) и по някакъв начин чувствам, че това е една половинчата история, която можеше да изчака 10 години, за да бъде разказана. Не разбирам много от маркетинг, но дори и аз трябва да призная нуждата от този маркетингов трик, така че приемам и като цяло се радвам за възможността да надникна в живота на най-любимия ми спортист. Второто, което ме разочарова в така наречената автобиография е, че една голяма част е посветена на три мача – финала на Уимбълдън 2008 (наистина най-великият мач в тенис историята), финала на Аустрелиън Опън 2009 (също велик мач) и финала на Ю Ес Опън 2010 (не толкова велик мач, но тогава Надал постига много важен рекорд, а именно титли от всички турнири от Големия Шлем, та разбирам защо е включен). Измежду поточковото проследяване на тези три мача, и най вече на финала на Уимбълдън (от типа на аз ударих форхенд, той удари бекхенд, аз направих къса, той направи лоп, аз го прескочих, той я удари между краката, аз направих смач) читателят успява все пак да надникне в живота на един от най-тайните, но и най-харизматични тенисисти (а и спортисти). Бих искала да имаше малко повече за Рафаел и за пътя му към върха и малко по малко за третия гейм от втория сет от едикой си мач, но изключвайки това, автобиографията на Надал е интересна, чете се леко и ако си такъв вманиачен фен, какъвто съм аз, няма как да не се хареса.

От край време се възхищавам на Рафаел Надал не само заради безбройните титли, които е спечелил или заради рекордите, които е подобрил. Гледала съм почти всяко негово интервю и съм проследила почти всеки турнир, за да си създам мнение за него. На корта Надал изглежда като разярен и страшен бик. Адски сериозен и адски съсредоточен, той не си позволява да покаже емоция или усмивка (като изключим юмрука и крака във въздуха от време на време). Известен е с ритуалите си, които много хора наричат суеверия, а някой дори OCD (obsessive compulsive disorder). Преди всеки сервис той си бърка в дупето, подръпва лявото, после дясното рамо и прави едно особено движение с ръката по лицето си, с което заглажда косата и избърсва потта. Отивайки към корта пресича линиите само с десния си крак. Винаги се забърсва с две кърпи. Подрежда бутилките си така че етикетите да сочат към корта. Преди началото на мача подскача пред мрежата. И още, и още, и още навици, ритуали или както там искате ги наричайте, които предизвикват подигравки или раздразнение у неговите опоненти. За тях в книгата си Рафаел признава:

Седнах, съблякох бялото си горнище и пийнах вода от едната бутилка, после от другата. Правя това в същата последователност преди всеки мач и по време на почивките, докато срещата не приключи. Отпивам от едната бутилка, после отпивам и от другата. След тоа поставям бутилките на земята вляво пред стола си, прилежно подредени една зад друга диагонално на корта. Според някои това е суеверие, но аз не съм съгласен. Ако е суеверие, защо ще продължавам да го правя независимо дали печела или губя? За мен да подреждам всичко около себе си е начин да постигна реда, който търся в мислите си.

Извън корта Надал няма нищо общо със страховития съперник. Страх го е от тъмното, от болести и от нещастия. Изключителен домошар, известният тенисист се чувства най-добре в родния си град Манакор на остров Майорка със семейството си. Неслучайно екипът му е с него почти началото на кариерата му. И неслучайно толкова тежко преживявва развода на родителите си през 2009, че това е единственото му участие на Ролан Гарос, на което не печели турнира. Най-голямо влияние в живота му има неговият чичо и единствен треньор Тони Надал. За запознатите с тениса това е намръщеният човек с шапка на Iberostar, който не показва почти никаква емоция освен от време на време едно Vamos!. Това е човекът, който научава Надал на скромност и човекът, който предпазва Надал от величието. От малък Рафаел е научен, че постиженията му не са кой знае какво, че най-важното е да бъде добър човек. За разлика от мнозинството родители, които се прехласват пред всичко, което техните деца правят, Рафаел Надал е възпитан винаги да иска още и никога да не е доволен от себе си. Не знам това колко добре е в дългосрочен план, но определено влияе добре на кариерата на испанеца. Той се отнася с уважение към всеки опонент, без значение къде се намира в рангклистата и избягва да се хвали, когато печели и оправдава, когато губи. Това, което особено много харесвам в него, обаче, е неговата “Never say die” attitude. Когато си мислиш, че Надал пада, той обръща мача и започва да печели. Когато си мислиш, че всичко е свършило, той намира някакви сили отвътре за да продължи. Автобиографията на Рафаел Надал показва нещо много важно – колкото и талант да имаш, нищо няма да се получи ако не работиш здраво, ако не се надигаш над болката, ако не даваш всичко от себе си, дори когато се чувстваш слаб и неподготвен.

Трябва да си издръжлив, да устояваш на всичко, което те споходи, да се справяш със слабостта и болката, да се натоварваш до краен предел, но никога да не се предаваш.

От малък Рафаел Надал е преследван от контузии. На 19 му откриват рядко заболяване на ходилото, което почти прекъсва професионалната му кариера. След месеци рехабилитация и дни, в които чичо му го кара да седи в инвалидна количка и да удря топки, за да не забрави как се играе тенис, Надал се възстановява и продължава своята кариера. Казват му, че ако играе това ще доведе до проблеми с коленете и гърба. Почти цялата си кариера до момента той изкарва с болки. И не се предава. Харесвам човека Надал и спортиста Надал не заради неговите страхотни постижения в тениса, а заради характера му, който отказва да се предаде, който приема всеки проблем като препятствие, което трябва да бъде преодоляно, който избягва славата и хвалбите и извън тура обича да бъде със семейството си. В своята автобиография, която от литературна гледна точка няма висока стойност, Рафаел Надал показва какъв е един истински шампион. Сутрин, когато се събудиш уморен и отчаян и искаш да се предадеш поне за ден, трябва да се насилиш, да станеш и дадеш най-доброто, на което си способен. Защото иначе организмът свиква да се предава и това му става навик. На корта Надал е безмислостен и страшен – извън него е изплашен и нормален човек. Точно това намирам за изключително привлекателно. Казвали са ми, че изглеждам много силна. А понякога вкъщи плача за глупости – за нещо, което съм знаела, че няма да стане, но въпреки това съм се надявала. Представям си и Рафаел Надал като такъв човек – разкъсван от съмнения в нормалния живот, но излизайки на корта слага маската, прави ритуалите и се превръща в почти непобедим спортист. От тази гледна точка автобиографията му трябва да бъде прочетена от всеки, който е решил, че днес е денят, в който трябва да се предаде.

Други любими цитати: 

Концентрацията означава дисциплина, означава да устоиш на изкушението да се хвърлиш в необмислени рискове. А борбата с изкушението означава да владееш нетърпението и недоволството си.

***

Страх от победата означава, че макар да знаеш какъв удар трябва да изиграеш, краката и главата ти не реагират. Нервността поема контрола над тях и не можеш да издържиш