imagesПонякога си мисля, че за да ме харесаш трябва да боядисам лицето си, да сложа голям червен нос на носа си, да си купя цветна перука и да те разсмивам, докато не можеш да си поемеш дъх. Понякога си мисля, че единствената роля, с която мога да те спечеля, е на клоун – винаги усмихнат, но някак си плашещ. Облечен в ярки цветове, но с очи, които излъчват неимоверна тъга. Създаден е, за да забавлява, но някак си накрая отблъсква и плаши хората. Един лиричен клоун, чието място в света така и не е изяснено – уж се смее, а пък сякаш плаче.

Много исках да прочета “Лиричните клоуни” на Ромен Гари и се чудех по какъв начин да впиша автора в своето четене на света. Французин (вече съм чела нещо от Франция), евреин (и от Израел съм чела), но роден в Литва. Ето я моята сламка, за която ще се хвана и ще успея без угризения да навляза за първи път в света на Гари. Без никакъв свян откраднах книгата от един приятел. Не само я откраднах, но и я пренесох на 2,000 километра и не знам дали той се надява да си я получи обратно, но аз засега нямам намерение да му я връщам. Зачетох се. Както се казва, много бавно и много славно. Не бях чела Гари, не знаех кой е той, не знаех и коя е Джийн Сибърг. Знаех само, че нещо ме влече към тази книга. Дали заглавието, дали корицата, дали простото усещането, че може би не само ще ми хареса, но и ще се влюбя в нея.

Хората, които ме познават добре, знаят, че има една книга, един автор и един цитат, които ще препоръчвам винаги и винаги. “Любов по време на холера” на Габриел Гарсия Маркес за мен винаги ще бъде най-прекрасната книга, която съм чела. Не казвам най-добрата (нито най-великата), защото за всеки читател тези абстрактни понятия значат различни неща. Най-прекрасната, най-истинската, най-чувствената книга за мен, с най-силните думи, които аз самата някога съм прочитала в роман (а и където и да е):

Ще ме е яд да умра само заради едно – че няма да е от любов. 

Мога да напиша цяло есе на темата защо този цитат толкова ми харесва. Но няма. Защото: 1) понякога се отплесвам и пиша много дълги ревюта; 2) този блог не е за мен, а за книгите около мен; и 3) ако някой иска час и половина лекция по темата, с удоволствие ще му я изнеса. Защо говоря за Маркес и неговата болестна любов? Защото колкото и да чета, колкото и цитати да преписвам и колекционирам, досега не съм попадал на някой, който дори да се доближи до Маркес по гениалност и чувственост. Докато не прочетох Ромен Гари. Не ме разбирайте погрешно, той не успя да засенчи Маркес. Но ме спечели с това, че стигна много, много близо:

Колкото до вечността, драги мой, тя може само да си мечтае да има кожа на жена, ръка на мъж, човешки усни, тя е тук, огромна, празна, безсмислена и попитайте я какво не би дала, за да се превърне просто в целувка. 

И оттук (а може би дори преди това) Гари ме спечели. Беше от моята кръвна група, от кръвната група на Ремарк, Фитцджералд и Маркес (Светата Троица за мен). За някой може би четиримата нямат нищо общо – за мен са един човек прероден в много. И в мен самата. От доста време насам смятам, че единствено глупавите хора могат да бъдат щастливи. Умните в най-добрия случай са просто доволни. Звучи ужасно, но нека обясня. Смятам, че животът, който живеем и светът, който населяваме, сами по себе си са отвратителни. И за мен единствено посредственият човек с мозък с размер на фъстък може да бъде щастлив. Да се радва, че небето е синьо, че слънцето грее, че птичките пеят, че Паоло Коелю пише книги и че Хорхе Букай ни съветва да се радваме на това, което имаме. Не казвам, че умните хора са нещастни. Казвам, че те виждат несъвършенствата у хората и у света и се научават да живеят с тях по начин, който ги удовлетворява. Да бъдат доволни, но не и щастливи. Освен за миг. Да знаят, че животът е несправедлив, доста често гаден, но красив по свой собствен начин. Но да не го превъзнасят като глупавите. Да не търсят под вола теле (съжалявам за баналността). Да не харесват всички хора. Да не се хилят на всичко. Да не са щастливи и позитивни само защото трябва. Да са това, което са, което този свят им позволява, да разбират многобройността на неговите несъвършенства, но да ги приемат.

Разговорих се (по-скоро разписах се), но идеята на всичко това беше за Ромен Гари. За неговите герои, кой от кой по-объркан и загубен. Един режисьор, чийто живот някак си не е посветен на създаването на шедьовър, а на поддържането на такъв. Открива перфектната актриса – и перфектната жена – но някак си неизбежното се случва и тя не го обича. Оженва я за себе си, продава талантът и тялото и, надявайки се някой ден да успее да спечели душата и. Тя от своя страна мечтае за нещо друго извън славата и парите, за някаква необяснима страст, която открива в един еднорък идеалист. Който пък от своя страна е запленен от своите собствени идеали и трябва да бяга от любовта, за да ги постигне. И така колелото се завърта, клоуните играят своята роля, разсмиват публиката, но накрая остават по-сами и по-нещастни от всякога. Може би човешкото щастие и споделената вечна любов не са постижими. Винаги някой не обича някой друг. Или се обичат, но обичат своите идеали повече. Или пък смъртта се намесва не на място и разваля всичко.

В “Лиричните клоуни” на Ромен Гари се усеща тази болезнена, страстна и несподелена (или невъзможна) любов, която ние, хората на 25, си мислим, че сме изпитали, а може би все още не сме. Може би страданието, чувствата, емоциите идват в някакъв по-късен момент, когато не си способен да се справяш с тях и трябва просто да им се отдадеш. Гари се самоубива. Бившата му жена също. Самият автор твърди, че няма нищо общо. Дали? Аз си мисля, че Гари е от тези герои, които не могат да свикнат с таланта, които не могат да свикна с живота. И когато вече талантът пресъхва, а животът се обезсмисля, те взимат нещата в свои ръце. Почти нищо не казах за книгата, защото не мога. Трябва да се чете Гари, да се усеща Гари, да се обича Гари. Защо ли? Заради тези цитати и заради много още:

Любими цитати: 

…защото самотата не е да живееш сам, а да обичаш сам: никога да не срещнеш онази, която никога няма да те обикне

***

Нямаме право да съдим за една идея според онова, в което се превръща, когато добие форма. Тя не е създадена за това. Когато една идея докосне земята, тя неминуемо си разбива главата. Докато се търкулне от главата в ръцете, всеки път се овалва в лайна и кръв. Една идея не може да бъде преценявана посредством никое от престъпленията извършение в нейно име.

***

На двайсет още е позволено да си мислим, че любовта е начин на живот.

***

Защото в живота идва момент, когато всички жени, които човек е познавал, съставят един много ясен образ на онази, която ви липсва. И когато си тръгват, Ви оставят него. Тяхната благодат към Вас. И от скица на скица накрая започвае да я виждате съвсем ясно и само едно и липсва: да се материализира. Бих я познал на мига – толкова много бе липсвала у другите. Онова, което е ужасно опасно за обикновените хора, какъвто бях аз на твоите години, е разхищенито на въображение, което се налага, за да измислят сами своята любов. Мизата е толкова висока, че след това се мъчат а си я върнат под формата на щастие.

***

Онова, което ме забавлява в киното, е леснотата на любовта: все едно съдбата си няма друга работа на земята, освен да се заплита…Естествено, приемам, че има хора, които се обичат истински, обаче пък те се търсят напразно и никога не се срещат.

***

Големите любови, ако мога да се изразя така, разбира се, съществуват, но само като успоредни линии, които никога не се пресичат. Срещат се дребните любови .Смятам, че има хора предопределени и че всеки мъж в живота си трябва да срещне отредената за него жена, и това е неприятното. Предопределните срещи за винаги дребните срещи, другите изобщо не се случват.

***

Да, липсва ми аз. Винаги ми е било много трудно да се наредя пред гишето на живота и да му кажа: бих искала да отворя лична сметка.

***

Всъщност, точно това е голямата любов: когато човек обича сам. Когато се обичат двама, нещата са разделени на две и нямат тежест. Хората, които се обичат взаимно, не разбира нищо от любов.

***

Страдаше от постоянна и неизличима алергия, защото, според твърде правдоподобното обяснение на Гарантие, той беше алергичен не към някакво чуждо тяло, а към самия себе си. Вероятно би било достатъчно да се приеме веднъж завинаги и да остави наплашеното дете да се покаже от скривалището си, за да си идат завинаги и уртикарията, и астмата. Но той предпочиташе по-скоро да се задушава, да се дръгне и да киха, отколкото да признае себе си пред света в цялата си незрялост, в целия си синьо-розов детински блян за майчинска любов и нежност. И нервите му си отмъщаваха за извращението, което сам си причиняваше. В крайна сметка се беше превърнал в своето собствено огнище на дразнение.

***

Телефоните всичките са извратеняци и човек трябва да им поставя капани. За да ги накараш да звъннат, често се налага да се правиш, че не си там.

***

–  Защо се смееш?

–   Сериозността го изисква.

***

Ще ида и ще разкажа не само дето жена Ви Ви е напуснала, но и че я обичате така силно, та сте почти щастлив заради нея.

***

Понякога му се струваше, че си е поставил задача свръх своите сили: да мрази себе си до степен да изпитва вина в мащабите на целия Запад.

***

…когато човек е изправен пред атомната бомба, да избухнеш в смях не е лош начин да избухнеш.

***

Трябва да се върнем към целувките. Те казват всичко. Не умеят да лъжат. И дори, когато се опитат, човек отгатва лъжата, защото тогава езикът се вмъква без да иска.