NaJivoOtSofia-coverКогато за първи път чух заглавието на “#НаЖивоОтСофия”, ми прозвуча като някакво ТВ предаване,в което добре изглеждаш мъж около 30те, среден на ръст, със зелено-сиви очи (или поне така мисля) и с бира в ръка (позовавайки се на корицата) ни разказва с някакъв особен плам какво точно се случва в София, на живо от центъра на събитията така да се каже. Не мисля, че съм много далече от истината – всеки, който познава Александър Шпатов, поне веднъж през живота си е засядал с него на пейка, я на Кристал, я на Народния, и с бира в ръка е слушал истории, истории, истории. Като типичен писател (предполагам) Александър Шпатов рядко казва нещо с малко думи, ако може да го каже с много. Но в “#НаЖивоОтСофия” той е стегнат, всяка дума си е на мястото, няма излишно изречение или параграф. И ако за момент забравим, че четем това от книгата, като нищо си седим с Шпатов на най-далечната пейка на Кристал и той сериозно и задълбочено ни обяснява защо трябва да обичаме своя град. Нещо, което доста често забравяме.

Идеята, доколкото аз поне знам, се заражда около протестите миналата година. Шпатов, когото “дъвката, че София не е България” (тук неточно цитирам самия автор), докарва до тиха (и не толкова тиха) ярост, взима нещата в свои ръце и година по-късно ни представя сборника на нашия живот – на всеки който е обичал, плакал и живял в София. А може би идеята се е зародила още от преди – София е непрекъснат персонаж в разказите на Шпатов и горко на момичето, което се опита да открадне сърцето му – той май вече го е дал на тази въпросна София.

Въпреки че бях чела около половината разкази под един или друг формат, реших да се придържам към подредбата и да открия за себе си идея в нея. Пък и винаги съм виждала сборниците като един вид роман – с различни персонажи и различни истории, но в крайна сметка водещи ни към една главна идея, която за всеки е различна, а за автора най-вече. А никой не чете главите на роман в избираем ред, нали?

Отгръщайки първата страница на “#НаЖивоОтСофия” е все едно виждаш табелата “София” след 10-ина дни на морето или пък се сблъскваш лице в лице с пословичната българска учтивост, когато лелката/чичкото зад гишето ти казва: “Абе личната карта бе!” Оттам нататък е един водовъртеж от емоции и случки, които само един истински софиянец (да не изпадаме в спорове какво е това животно и има ли почва то у нас) може да усети. Шпатов ни прекарва през жълтите павета, Славейков, НДК, Младост, Народния, Крисал, Микстейп, Мтел, Петте кьошета и къде ли още не (тези места за мен са по-скоро близки познати; истината е, че нямам идея къде има и няма кавички, ама предното обяснение звучи по-добре). И навсякъде са тези персонажи и тези места, които ни карат да обичаме София – пък била тя и мръсна, и тъмна, и мрачна, и опасна.

Всеки би трябвало да може да открие нещо за себе си в този сборник. За моя радост аз открих любимия си Шпатовски (май тази дума не звучи особено добре…) разказ “Момиче от София”, но също така открих “Задържане” (много близко до първото място), “Вероятности” (тази история съм я чувала от автора с цел да ме убеди, че Бог съществува; не успя), много любимият “Принцеси от Славейков”, който наскоро излезе в “Гранта България”, странният “Тоалей” (който всеки път ме забавлява), един разказ, в който читателят е и главен герой и съавтор (единственото, което му е нужно са няколко бири, свободна пейка и слушатели), и други, но нека не издаваме всичко. Понякога си мисля, че Александър Шпатов и след 50 години ще седи на Орлов мост и ще ти разказва за първата му и единствена любов София и за живота им заедно. И за онова време с първите целувки някъде на Лилиите в Борисовата, и за еди-кой-си купон, или пък за помниш-ли-онзи-път-когато…

Още от Шпатов: 

“Разкази под линия”

“Календар с разкази”

 

Advertisements