downloadМного често наивно ни се иска да вярваме, че животът е низ от случки и събития, които ни оставят без дъх (било то добри или лоши). Преминаваме тичешком, почти на сън, през дните, в които не се случва нищо интересно и които следват обичайния си път, и стремглаво се устремяваме към онези дни, които ще ни разтърсят из основи и ще променят житейския ни път (отново, било то за добро или за лошо). Някак си в този водовъртеж не разбираме, че от първите в животът има прекалено много, а вторите вечно не достигат. И отнова така грешно игнорираме първите – смятайки наивно и доста глупаво, че в тях няма нищо, от което да извлечем полза, още един загубен ден, в който ставаш, ядеш, работиш и спиш. И чакаме ли, чакаме да дойдат вторите, а те, горкичките, идват толкова рядко и за толкова кратко, че остават почти незабелязани. Не остава нищо друго освен май-май да се фокусираме върху първите.

Това прави и Туве Янсон в своя сборник за възрастни “Куклената къща”.Натъртвам на “сборник за възрастни”, защото всъщнот Янсон е известна повече като детска писателка. Освен това е и художничка, и скулптурка и какво ли още не. Родена в артистично семейство, Янсон от малка поема по пътя на изкуството, скачайки от едно на друго с още по-голям устрем и успех. Не съм чела разказите и за деца – но мога да кажа, че разказите и за възрастни са едни от най-прекрасните разкази, които въобще съм чела. Простичко и без излишно доукрасяване и патос Янсон рисува своите герои – и те като нея артисти.

В разказите на Янсон на пръв поглед излиза ежедневието – онова скучно и сиво ежедневие в залеза на живота (или кариерата) на един човек. Онова скучно и сиво ежедневие, което всеки ден лека полека те трови. Човек се хваща за каквото може. Строи куклена къща, за да избяга в нея от своята собствена. Търси любовта измежду коловозите, за да осъзнае, че винаги ще бъде сам и неразбран. Танцува и пие до забрава, въпреки че отдавна е възрастен за тези неща. Опитва се да общува с хората, но разбира, че единственият му приятел е една отвратителна маймунка. Показва любовта към най-близките си по малко странен и груб начин и не винаги успява да ги предпази.

Туве Янсон рисува едни откровено трагични истории, но някак си съумява да запази доза оптимизъм – или поне реализъм. Това е истинският живот, този, който ни подминава ден подир ден. Това са и проблемите, които ни чакат. Решението понякога е толкова абсурдно, колкото и самия проблем. Туве Янсон е била чудачка и в живота, и в разказите. Определено едно от най-хубавите неща, които съм чела от много време насам.