В последните си няколко поста непрекъснато изпадам в така наречения writer’s block. Писането на средно по една рецензия на два дни понякога доста ме изтощава и сериозно се замислих, дали да не си дам почивка от четенето и писането за някакъв определен период. После, обаче, прегледах последните книги, които съм прочела, и открих проблема. Напоследък попадам на странни книги, които просто не могат да бъдат пресъздадени чрез думи. “Пир в бърлогата” е една от тези книги, толкова докосващи и истински, че единственото, което ми остава, е да се опитам да запазя усещането, което ми дават, и да се примиря, че може би никога няма да мога да излея това усещане чрез някакви си обикновени и скучни думи.
Ако трябва да бъда напълно честна, избрах “Пир в бърлогата” на Хуан Пабло Вилялобос заради дължината и без дори да прочета за какво става въпрос. Прочитането на 196 книги за една година се оказа по-трудоемко, отколкото съм си мислела, като се има предвид, че се опитвам да уча, да си пиша тезата, да изгледам всички номинирани за Оскар филми и да симулирам все пак някакъв социален живот. Така че това книжле от 70-ина страници щеше перфектно да уплътни времето, докато чакам да ми свърши пералнята. Пък и колко дълго ще пиша ревю за 70 страници, си помислих аз?
Грешка, Лора, грешка. Ето че вече 40 минути са минали, а аз още не мога да се насиля да говоря по въпроса. Така е винаги, когато някоя книга толкова ме е впечатлила, че изпитвам страх, че всяка дума, която напиша, ще я принизи по някакъв начин. Но да се опитаме да започнем, пък ще видим докато ще ни доведе писането.
Докато за повечето хора от развития свят престрелките, публичните убийства и кокаинът са една по-скучна събота вечер, гледайки поредния нискобюджетен американски филм, за мексиканците това си е ежедневие, нещо като “Добро утро!” или “Ще пиете ли кафе?” До момента, обаче, всеки мой допир със зловещия и безпощаден свят на мексиканските наркобосове, е бил, естествено, през очите на поредния и с нищо неотличаващ се зловещ и безпощаден мексикански наркобос. В “Пир в бърлогата” Хуан Пабло Вилялобос пресъздава един безпощаден и безскрупулен свят през не толкова невинния поглед на едно момче.
Точтли не е съвсем типично дете. Единствен наследник на известен мексикански наркотрафикант, наричан за кратко Краля, Точтли расте в разкош и изобилие. На пръв поглед има всичко, което желае, и неограничени възможности да получи останалото. Описва обкръжението и ежедневието си по детски невинно без да осъзнава и разбира колко необикновено и нездравословно е детството му. Заобиколен е от нетипичен животински свят – тигри, орли, лъвове. Харесва самураи, шапки и думи. Мечтае за либийски хипопотам джудже като домашен любимец. Харесва французите, защото много чисто и прецизно обезглавяват кралете си – чрез гилотина. Обича филми за самураи и мечтае някой ден да стане такъв. Гледа разкъсани и разчленени тела по телевизията със спокойствието на сфинкс. Приема за съвсем нормално, когато бодигардите на баща му пребиват поредния нещастник в близост до дома му. И ред такива съвсем обикновени за едно подрастващо момче неща.
През наивния детски поглед прозира жестокият свят на бащата. Цялата свобода, която наркобосът дава на детето си, е заключена зад дебели стени и високи огради. И така Точтли се превръща в олицетворение на невинността и самотата, които стават особено осезаеми, когато разбираме, че момчето познава едва 15-16 човека, нито един от които е сравнително нормален. С баща си Точтли играе на “Познай дали човек ще умре или ще оживее ако е прострелян с еди-колко си куршума в еди-коя си част на тялото”. Учителят му, преуспял мъж, който напуска работата си, за да пише книга, разбира почти толкова живота, колкото и Точтли. А прислугата са просто призраци в самотата на една голяма къща. Всичко това е описано от Точтли някак си между другото, сякаш е не само не толкова изненадващо, но и напълно нормално. Както е и напълно нормално да прелети хиляди километри с баща си до Либия, за да получи така желаните либийски хипопотами джуджета.
Едно кратко книжле, което се чете на един дъх, но после те оставя да мислиш с часове и часове. Хуан Пабло Вилялобос, типично в духа на латиноамериканската литература, експериментира с форма и език, за да обрисува един типичен свят през един нетипичен поглед. Накрая останах натъжена и удовлетворена. Натъжена, защото това е нещо нормално в Мексико. Удовлетворена, защото “Пир в бърлогата” е прекрасна книга.
Любими цитати:
Educated people really do know a lot of things from books, but they know nothing about life. This wasn’t the writer’s mistake. It was humanity’s mistake.
***
Books don’t have anything in them abut the present, only the past and the future. This is one of the biggest defects of books. Someone should invent a book that tells you what’s happening at this moment, as you read. It must be harder to write that sort of book than the futuristic ones that predict the future. That’s why they don’t exist. And that’s why I have to go and investigate reality.
***
It’s a foolproof test. You repeat something 100 times and if you still like it it’s because it’s good.
Read with Style 