161861_b“Физика на тъгата”, вторият роман на Георги Господинов, се чете лесно. Но за “Физика на тъгата” се пише трудно, да не кажа невъзможно. Почти 30 минути стоя пред празния лист на компютъра и се опитвам да намеря думите, за да започна. С Георги Господинов се чувствам като на една така очаквана среща – искаш да се представиш в най-добра светлина и в теб напират истории и думи, но всяка дума пречупена през вродената ти срамежливост спира някъде по пътя от мозъка към устата ти. Това, което излиза, са гърлени звуци, недовършени изречения и странни фрази, които иначе не би изрекъл.

Все пак за срещата с Георги Господинов имам време да се подготвя. Ако нещо, което съм написала, не ми харесва, мога да го изтрия. Ако съм казала грешна дума, мога да я залича от белия лист и тя сякаш никога не е съществувала. Виж в срещите всяка дума остава и иди после обяснявай ама не, аз се притеснявах и не това исках да кажа.

“Физика на тъгата” не е книга написана за да бъде ревюирана. И кой въобще измисли ревюто като начин да изразиш чувствата, които една книга ти дава. В случая това е невъзможно. “Физика на тъгата” е роман без сюжет и фабула в традиционния смисъл на думата. Чувствах се като на среща с Георги Господинов с ограничено време, в което той иска да ми разкаже всичко за себе си и за живота си. Започва с низвергнатия и онеправдан минотавър, преминава през странните годините на соца, за да се завърне отново към минотавъра и към вечната човешка тъга. Скача лесно от история на история, но ти дава място да си починеш, да поемеш дъх, да осмислиш (ако успееш) какво иска да ти каже.

“Физика на тъгата” наистина е пропита с тъга от първата до последната дума. Метафизичната човешка тъга по всичко отминало, което няма да се върне. Бленуването по (или облекчението от) вече отминалите моменти, грешки, болки. Емпатията, или липсата на такава. Вродената човешка самота, която е особено осезаема, когато си заобиколен от толкова много хора и от толкова малко души. Мечтите. Неизживените животи. Или животите живени твърде много пъти. Една елегия за болката там, където няма нищо. И за Бог. И за пчелите.

Прочитайки отново нагоре мисля, че не съм казала нищо. Или съм казала всичко. Че това ревю е обърнато към мен след 20 години. Или към мен преди 5 години. Че е за някой който ще го прочете и после отново се обяснявай, че ти не се правиш на интересен, а просто това ти идва от вътре. Или за някой, който няма да го прочете, но вече те е разбрал. Без думи те е разбрал. Влязъл е в твоите преживявания, открил е минотавъра в теб и му е простил. Че е човек с глава на бик. Че е сам и затворен. Че трябва да бъде убит. Защо не мога да пиша с цели изречения, а само с фрагменти, не знам.

Не само за “Физика на тъгата” се пише трудно. И за Георги Господинов се пише трудно. Най-успелият съвременен български писател, за когото за съжаление малко хора са чували или чели. Автор, който владее езика по начин заслужаващ възхищение. Странен. Нелогичен. Някои от най-любимите ми моменти:

Човешките същества обичат да се прегръщат. Ако случайно срещнете оцеляло човешко същество, отваряте широко горните си крайници и леко го обгръщате. Добре е да задържите ръцете си така колкото може повече. На човешкото същество това ще му донесе голямо успокоение. Възможно е да се разплаче с бистра течност от очите. Човешките същества обичат да плачат. Не е страшно, не се умира от това. По-опасно е ако от някъде потече червена течност, тя е и по-лепкава, заради еритроцитите, мисля. Трябва да се спре веднага, иначе настъпва смърт. Смърт е…

***

До Ангела на необяснимите шумове нощем,/който бди над плачещите в банята,/ над порязващите се в кухнята/ и над пушещите по терасите в три сутринта

Отвратително самотен. Така се чувствах в последните години, това беше най-точното определение. Видях го преди време изписано с черен маркет върху една телефонна кабина: “Обичам хората и това ме прави отвратително самотен.” Прибавих го към натрапчивите изречения, които въртях в главата си при подобни пристъпи на…отвратителна самота. 

***

Бог е насекомо, което ни гледа. Само малкото може да бъде навсякъде. 

***

На другия ден след Апокалипсиса няма да има никакви вестници. Каква ирония. Най-значимото събитие в историята на света ще остане неотразено. 

***

Боли ме тук, нещо вляво долу, може да е апендикс. / Без диагнози ако обичате. Апендиксът е отдясно. Няма какво да ви боли там вляво. / Как така няма? / Така. Там няма нищо. / А мен точно това нищо ме боли.