Възвишение – Милен Русков

Преди да прочета каквото и да е от Милен Русков, преди дори да знам кой е той, го видях. Съвсем случайно, вечеряйки с един приятел и обсъждайки прекалено болезнената тема за християнството (която ми е от любимите като пълен атеист), той изведнъж каза, че в ресторанта е станало прекалено литературно. Аз се огледах и освен задължителните двойки по масите, които сконфузено се опознаваха, приятелите, които отявлено се напиваха и ние, които правехме и от двете по малко, не видях кое точно му е литературното на обстановката. Тогава мернах един мъж на около 40, облечен съвсем обикновено, изглеждащ съвсем обикновено и, когото съвсем обикновено бих подминала на улицата. Но всъщност защо (и трябва ли въобще) един автор да изглежда необикновено, запомнящо се, фрапиращо. В крайна сметка той печели с думите си, с езика, а не с грандиозното си навлизане в някое заведение (което той разбира се не направи, а и не е необходимо). За разлика от целокупните български “звезди”, които са известни с това, че са известни, истински стойностните хора остават болезнено неизвестни, но това е съвсем друга тема. Та така, запознах се отдалеч с Милен Русков (той не ме видя), казах му здрасти (той не ми отговори), усмихнах му се (той не ми отвърна) и на другия ден със замах и без угризения изхарчих около 60 така нужни лева за безпаметно, срамно и наистина непоправимо напиване на морето (което така или иначе направих!) за всичко, което Милен Русков някога е написал. За съжаление на моя черен дроб, само 3 книги.

“Възвишение” среща Възрожденското патриотарство с елементарното разбойничество, народните идеали за Освобождение с чисто човешкия инстинкт за самосъхранение, смелостта и жертвоготовността за Отечеството с пасивността и страха. През погледа на двамата герои – Гичо от Котел и Асенчо от Жеруня – Русков рисува една по-различна картина на българското движение за Освобождение. Картина освободена от излишни суперлативи, възхвали и превъзнасяния, на които сме свикнали от учебниците по история и от Възрожденската литература досега. Гичо и Асенчо са пълнокръвни хора като мен и теб. Те тръгват като малко револуционери, малко разбойници с четата на Димитър Общи. Перипетиите им започват с Арабаконашкия обир, продължават през едно преследване на Левски през цяла България и завършват на едно биле…като всички останали. За разлика от измислените герои, с които сме свикнали, Гичо и Асенчо имат своите съмнения, своите страхове, своите суеверия. Те се съмняват в идеала за Освобождение, поставят под въпрос съществуването на народ и нация, готови са в един момент да избягат с всички пари, а в следващия момент се впускат безстрашно в боя. Това са истинските герои на България – хора, при които идеалите и цинизма, смелостта и страхът, жертвоготовността и егоизмът съществуват в пълна хармония. Както беше казал един автор, идеални хора няма, иначе всички щяхме да бъдем в музеите.

Милен Русков владее Възрожденския език до съвършенство. Първите няколко страници е малко трудно да се влезе в ритъм, но до края на книгата толкова бях свикнала с този начин на говорене, че дори започнах да пиша смс-и по този начин (съвсем друга тема, но да…). Стилът на езика, хуморът и сатирата, гротескното и в същото време снизходително и разбиращо описание на българската душевност и манталитет по време на освободителните борби правят “Възвишение” роман, който трябва задължително да бъде прочетен. Особено сега, когато сме въвлечени в подобни борби и всяко отрезвяване от излишното и патетично патриотарство е не само добре дошло, но и напълно необходимо.

Любими цитати: 

– Да бяхте зели – рекох – една мъжка и една женска. Кат’са мъжко и женско, заедно ще стоят. / – Ами! – възрази Общий – Ще стоят, докат’ ся ибат. После не мож ги накара едно до друго да припарят. Ти в природа къде си виждял мъжко и женско заедно да стоят?

***

Тоз пък Асенчо! Какво толкоз? Прости хора много! С лопата да ги ринеш, дето ся вика. Макар че лопатата малка ще дойде…А че и ти си бил прост – голяма работа! Един си от милионите, от целокупното человечество. Туй е грамадна сила! Недей ся стряска.

***

Не я знай той градската обноска. А градската обноска е: разхождаш се, книги четеш, разсуждаваш, с хората умно хортуваш, подрънкнуваш на китарката, пийш кафе ил какао, може и търговийка да подхванеш, и изобщо на гърбът на незнающите живей си; само кой не знай, той работи. Ето аз на пример я знам градската обноска. Но аз не съм от Жеруня, бате. Аз съм ся образовал, возвисявам се.